Когато започнах книгата си за Яворов, предстоеше ми да разпитам и Симеон Радев — един от неговите съвременници, които отблизо познават македонското движение и революционната дейност на поета, — уверен, че ще чуя интересни неща за него не само като четник, нo и като личност, погледната с очите на човек, който е имал досег с Каравеловото семейство.
Преди да го посетя, случайно го срещнах до пресечката на „Граф Игнатиев“ и „Денкоглу“.
Щом ме видя, Радев бързо се отправи към мен и интимно ме придръпна до близката вестникарска будка. Това ме изненада и поласка: в миналото редакторът на списание „Художник“ никога не бе показвал, че се интересува от мен.
Защо ли ме спря? Не допущах, че е за книгата ми: тогава малцина знаеха, че я пиша.
Първите думи на Радев бяха:
– Какво е мнението ви за убийството на Лора?
Щом чух „убийството“, веднага схванах, че и той – като всички – смята Яворов за убиец на жена си.
За мен беше много любопитно как Радев ще се обоснове. Може би той ще ми съобщи нови данни за трагедията на улица „Раковски“ – вън от ония, които се писаха и говореха години наред след смъртта на поета. И затова наострих уши, зарадван от неочакваната среща.
Разговорът на крака бе дълъг – може би повече от час. Уличната врява, шумът от трамваите и автомобилите, тропотът на каруците по паважа – всичкият този гмеж на големия град не ни попречи да се пренесем в далечното минало, особено в ония събития, чиито преки свидетели ние бяхме.
През цялото време Радев стоеше близко до мен и говореше почти в лицето ми – навярно по навик. Остарял вече, но още младенчески бодър, прочутият мой събеседник, когото мнозина не знам защо наричаха Юда, говореше словоохотливо, като че ли сме стари приятели. А бяхме само познати, вървели – всеки отделно – по свой собствен път. Но ето – случайността ни събира, за да открием и двамата, че десетилетията, които ни делят от Яворовото време, сякаш са ни сближили поради общите спомени около съдбата на Яворов и Лора…
Облегнат на будката, гледах, от една страна, да за¬помня всичко, което ми съобщава, за да го запиша още същата вечер в бележника си, от друга – премервах силата на словото му, следях оригиналността на мислите и гъвкавостта на логиката му. За моя пълен възторг пречеше само едно: виждах, че Радев е премного доволен от себе си…
Но как няма да бъде доволен, когато присъдите му на личности и събития са толкова ценни – единствени! – и тъй интересни.
Още при тая среща се уверих, че Симеон Радев е наистина – да си послужа с неговия израз – un homme d’esprit – един човек с блестяща мисъл, духовитата реч на когото те зашеметява, а при по-дълъг разговор – те смачква с бремето на красотата си и с товара на ценното си съдържание. Чувствуваш се като удавен в тоя бездънен вир от гъсто като сироп сладкодумие.
Когато в началото Радев ме попита дали смятам Яворов за убиец на Лора, аз се противопоставих. Той не очакваше това. И зареди доводите си – те бяха доводите на всички Яворови противници.
За мен няма две мнения кой уби Лора! – отсече Симеон Радев. – Яворов бе харамия по кръв, по съдба. И тъкмо тази харамийска кръв го тикна в македонското движение, макар тук Ботевият пример да е играл немалка роля. Аз смятам Яворовото отиване в Македония повече като амбиция за подвиг, отколкото като спонтанен, вътрешен порив на неговата природа… За мен е ясно, че Лора не се е самоубила! – завърши Радев.
– Но вие не вземате под внимание множество установени факти – отвърнах аз. – Вие не сте чели, изглежда, цялото следствие, нито изказванията на видни юристи, например тия на д-р Меворах, не сте следили живота на Яворов и Лора отблизо. За самоубийство говорят не само веществените доказателства – загарът по роклята отпред при лявата гърда, заседналото куршумче при корсажа отзад, намерените при аутопсията счупени костички, отнесени от куршума към гърба, свитият за стрелба десен показалец на Лора, но и показанията на свидетелите, между които бях и аз, както и – което е много важно – психическите мотиви за постъпките на Лора и Яворов, без да се гледа искреността на неговата предсмъртна изповед. Той се кълне в името на майка си, в името на Македония! Кое е най-вероятното: да се застреля ли, или да бъде застреляна една пренебрегната и измъчена жена? Кой прибягва до оръжието – оня, който обича, или тоя, комуто ревността е потъмнила ума? Кое чувство е по-силно: досадата или отчаянието – нехайството или патологическата болезненост? Не, г-н Радев! За мен също няма две мнения. Вижте – друг е въпросът дали Яворов не е нейният морален убиец. Но тогава се слага и другият въпрос: не е ли Лора виновна за Яворовата смърт?
– Всъщност – отвърна Симеон Радев – за мен няма значение кой кого е убил: в любовта и в ревността куршумът води към развръзка, а не към престъпление.
– Но не трябва да се подкрепя една заблуда – про¬дължих защитата си на Яворов.
– Всеки да си мисли каквото ще! Пък и нека това остане една неразрешена загадка, една легенда. Знаете ли, че кръвта, която се проля около Лора Каравелова, ми бе предсказана?
– Кога?
– Ще ви разкажа. В предсказания не вярвам, но това наистина се случи…
За да предам точно разказа на Симеон Радев – понеже той изрично ми подчерта, че не иска да бъде променено онова, което ми е съобщил, посетих го на 26 юни 1952 година и го помолих да ми продиктува случката.
Ето какво съм записал:
„През лятото на 1910 година бях в Париж, където правех издирвания в библиотеката за втория том па „Строителите“. Живеех в един пансион наRue des Ecoles, дето публиката беше международна. Вечернo време, след ядене, се събирахме всички наедно. Еднаж дойде една гостенка, вдовица на бивш френски генерален консул в Москва. Гостите, които я познавали от по-рано, я подканиха да предскаже бъдещето на някои от нас, както била правела друг път. Тя каза: „На другите съм гледала, сега ще гледам на новодошлия.“ И посочи мен.
Аз никой път не съм отивал при гадатели и въобще не искам да ми се гадае бъдещето. От учтивост обаче не можех да откажа.
Жената нареди картите. Най-напред ми каза: „Вие днес сте получили писмо от една стара жена — не е богата, но е на високо място.“
Това ми направи впечатление: действително, тъкмо тоя ден сутринта бях получил писмо от дворцовата дама Петрова-Чомакова, която – доколкото си спомням – ми пишеше за някаква наскоро излязла книга.
След това гледачката ми каза: „След няколко дена ще минете през море. Пазете се от първата ваша позната, която ще срещнете в града, дето ще отидете: тя е фатална жена – виждам кръв около нея.“
Това не ми направи никакво впечатление: аз не мислех скоро да напущам Париж и смятах невероятно „предсказанието“ — да минавам през море!
Но случи се обаче така, че след три дни заминах за Лондон да подиря нещо в Бритиш музеум.
На следния ден след пристигането ми се упътих за българската легация. Тъкмо пред вратата срещнах Лора Каравелова. След като се поздравихме, попитах:
– Вие ли сте фаталната жена?
Тя се изсмя учудена и каза:
– Фатална? Кому? На всеки случай не за вас.
Тогава аз и разказах предсказанието на жената на френския консул. Това не я смути. Видя и се дори забавно.
Стоях в Лондон около месец. Ходихме с Лора Каравелова много пъти на разходка. Посетихме веднаж една японска изложба и тя изказа някои интересни мнения за японското изкуство и японската природа. Тя четеше много върху изкуството, посещаваше музеите, говореше върху прарафаелитите. Лора беше оставила всякакво кокетство — не се опитваше да ме привлече. У нея имаше желание само да дружим, да се разговаряме, но това ходене заедно не ни сближи повече, отколкото бяхме дотогаз. Тя обичаше да разсъждава за живота, а мен такива теми не ме привличат. Но я слушах, защото понякога имаше интересни хрумвания.
Един път ме попита:
– Знаете ли какво бих мечтала да бъда? Да съм прочута артистка, да слушам на сцената ръкоплясканията на публиката или да бъда жена на някой богат чо¬век, който да сложи пред краката ми богатствата на света, или да се омъжа за човек знаменит и силен, кой-то да ме владее.
След като напуснах Лондон (аз се върнах направо в България), Лора ми прати едно малко есе, озаглавено „Фаталната жена“, подписано с псевдонима Камен – навярно по името на Петър Нейков (Петър – Камен). Есето дадох да се напечата някъде, но не помня къде и въобще дали излезе. Виждам и сега подписа „Камен“. Спомням си, че есето почваше с разсъждения за „Прекрасната Елена“ и с бележка, че фаталните жени са руси, а не чернооки, както се мисли въобще. Фейлетонът бе написан хумористично: тя се смееше на обикновената представа, че фаталните жени са с големи, черни, пламенни очи – въобще се смееше на това суеверие. Фаталната жена според нея можела да бъде нежна, тиха, с невинен поглед, даже и със сини очи и руси коси. Светлокосите жени можели да бъдат много пъти по-опасни, понеже мъжът не се пазел от тях.“
Това ми диктува Симеон Радев. Преписах го, без да променя нито буква, изпълнявайки обещанието си.
Но нима за моята художествено-психологическа задача не бива да използувам онова, което ми разправи той тогава вън от диктовката, а и по-рано – при вестникарската будка? Всичко е тъй ценно и тъй характерно и толкова би допринесло да се изтълкуват правилно бъдещите отношения между Яворов и Лора!
… Споменатият от Симеон Радев фейлетон на Лора – „Фаталната жена“ – ме много заинтригува. Попитах в кой вестник го е дал.
– Не помня – каза той. – Може би е „Воля“ или „Българска независимост“. Идете в Народната библио¬тека и преровете старите годишнини на тия вестници.
Когато му се оплаках, че никъде не намерих подлистника, той отговори:
– А може и съвсем да не е печатан. На всеки случай Лора бе написала есе с такова заглавие.
Радев не е държал на тоя фейлетон: литературните опити на „писателката“, изглежда, не са имали за него особена стойност. Той е ценял у тяхната авторка не дилетантката в изкуството („ще пиша … ще рисувам … ще свиря“), а майсторката на живота и интересната събеседница.
И затова, когато видя, че се тревожа за изчезналия подлистник със сензационното заглавие, той поиска да ме утеши чрез своето снизходително мнение за незна-чителните – според него – литературни качества на Лориното творчество. Той не знаеше от какво точно се интересувах аз, не знаеше, че тъкмо образът на „фаталната жена“, тъй както Лора го е виждала в себе си и го е обрисувала във фейлетона, би могъл да ми послужи като ключ за разгатване на много нейни и Яворови постъпки.
Дали в тоя подлистник не е подсказана бъдещата им трагедия? Дали Лора не бе обяснила съдбата си с мрачното предсказание на гледачката и дали не бе разкрила там черти от своя загадъчен образ?
Симеон Радев казва, че Лора се смеела на обикновената представа за фаталната жена и твърдяла, че не чернооките, а русите били опасни. Не е ли предчувствувала тя, че ще ревнува Яворов от „русата французойка“, за която пише в писмата си до него? Или пък – за да опровергае мнението си за черноооките и да потвърди онова за жените с „нежен, тих и невинен изглед“ – да е имала пред вид ревността си към момичето с двете хубави очи?
Според Радев фейлетонът бил написан в хумористичен тон. Какво ли се е криело под този хумор? Не е ли това хуморът пред бесилото – derGalgenhumor, както казват немците, – еднакъв като Яворовия в предсмъртните му писма до двамата софийски лекари?
На всеки случай в изгубения подлистник на Лора с подписа „Камен“ човек би могъл да види истинския образ на „фаталните жени“.
AFISH.BG
