Роденият на 15 август 1935 г. колоритен и многолик писател-маринист, художник, мореплавател, културист, спасител, телевизионер, мъжкар, жизнелюб и неуморен герой на безброй житейски изпитания и премеждия Тодор Велчев-Тато би отпразнувал днес по бохемски и с много приятели своята 90-годишнина. Ако не беше си тръгнал от живота преди 15 години – на 19 септември 2010 г., с изстрел от личното си оръжие, оставил много въпросителни и остра болка в душите на всички, които имахме щастието да го познаваме…
Запозна ни поетът Петко Братинов преди около 20 години, скоро след като издадох първата си книга „Етюди с въдица и пушка. На раздумка със 120 ловци и риболовци“. Ако се бяхме срещнали преди да я напиша, Тодор Велчев-Тато непременно щеше да пламти сред 120-те ѝ герои с неистовия си нрав, талант и хъс за риболовни и много други подвизи. Реванширах се с четвъртата си книга „Вкусът на живота“ и петата – „Зов за лов“. Тато, макар и постмортем, украси страниците им с няколко удивително разказани пред мен негови истории от пребогатия му на какви ли не обрати и приключения живот.
Разбира се, най-мощно и увличащо той се е изразил в собственото си творчество от над 350 разказа и 13 книги, две от които – „Последният скок“ (2011 г.) и „Продавачът на балони“ (2017 г.), са издадени посмъртно от Съюза на българските писатели. Остави и експресивни картини и рисунки, заредени с енергията на неговата самобитна дарба на художник. Но най-голямата му дарба все пак беше неговият дързък и непобедим дух, с който прелетя из бурния си живот като блеснала насред щорм светкавица.
Роден е на 15 август 1935 г. в Перник. И макар градът да е известен като миньорски, макар и самият Тодор известно време да е работил и като миньор, родът му всъщност е мореплавателски. Коренът му е в Ботевградско. Мъжете във фамилията по традиция са ставали моряци. Дядо му Велчо Минев с прякор Торпедото служи като механик на миноносеца „Дръзки“ – и именно той пуска торпедото срещу кораба „Хамидие“. Баща му Кольо Велчев има прозвището Моряка. Учил е заедно с Никола Вапцаров във Военоморското училище във Варна.
В старшинското Нахимовско училище пак във Варна (по онова време преименувана на град Сталин) през 1951 г. кандидатства и самият Тодор. За 160 места се състезават 2600 души. Тодор е приет – класиран е на второ място по успех. Суровото обучение го калява физически и психически, а магията на морския простор попива в същността му завинаги. Излиза от училището през 1954 г. с корав характер, силно тяло и жажда за морски приключения.
Но не си намира работа като военен моряк – по онова време вървят съкращения във военния състав. И започва дългата върволица от около 20 професии, с които си вади хляба през годините. Работи като бетонджия, миньор, арматурист… След като си осигурява така прехраната, се захваща успоредно да учи медицина и изкарва седем студентски семестъра. Налага му се да прекъсне през 1958 г., защото претърпява тежка злополука на строежа, на който тогава работи. Опасно падане натрошава тялото му. В „Пирогов“ му правят седем операции, за да го спасят, след това се налага да стои в гипсово корито в продължение на 270 дни.
Години по-късно писателят Деян Енев цитира следните думи на Тодор Велчев-Тато за онзи период: „…Съзнанието ми витаеше във всевъзможни светове, изживях всички неистови, екзотични копнежи. Когато сетне започнах да плавам като моряк с корабите и стигнах чак до нос Добра Надежда, светът на реалността не ми се стори толкова непознат. Може би оттук, от страшната неподвижност на гипсовото корито, започна това желание за писане; то ме накара да взема думата. Пътуванията ми после останаха като фон, като алиби за лъжите на въображението.“
Не само прохожда отново след това жестоко изпитание, но с желязна последователност и упоритост укрепва и развива физиката си чрез усилни тренировки дотолкова, че отново се посвещава с все по-голяма всеотдайност на любимия си още от най-млади години културизъм, на плуването, на подводния риболов.
С културизъм започва да се занимава още от началото на 50-те години, заради което многократно си е патил от властите като „проводник на американското влияние“, смятано за „вражеско“ по онова време. Синът му Мартин Велчев, дългогодишен оператор в БНТ, разказва, че баща му напук на всичко е превърнал културизма в своя лична кауза. Станал и практически негов основоположник у нас, както и първи треньор по този спорт, увличайки доста младежи, сред които и младия Иван Славков. Впрочем, първата им среща е още когато Славков е част от националния младежки отбор по водна топка. Под ръководството на изявения и като плувец Тодор Велчев-Тато момчетата от този отбор стават първите спасители на плажа на новоизградения Международен младежки център в Приморско. Славков по-късно ще посвети в мемоарите си силни думи на възхита на своя ментор в спортовете Тодор Велчев-Тато, запазил до последния си ден своята отлична физическа форма. Избързвайки в хронологията, нека спомена, че през 2001 г. 66-годишният тогава Тато става републикански шампион в силовия трибой, като вдига с лекота 200 кг.
От 1967 г. нататък той най-после осъществява и своята морска мечта – започва да плава на траулери като помощник-капитан. С траулера ОРТ „Феникс“ пресича за първи път Тропика на рака на 24.07.1968 г., а Екватора – на 01.08.1968 г. Обикаля целия свят.
Ето какво ми разказа Тодор за едно от морските си приключения от онези години: „Бяхме на траулер в открито море и докато очаквахме пасажите с риба, започнахме да ловим акули. На една канджа (дълга метална кука – б. а.), вързана за въже, забивахме мерлуза и я хвърляхме в морето на 40-50 метра. Акулата налапваше канджата и всички теглехме въжето. Издърпвахме я и отсичахме главата ѝ. Два часа след като бях отсякъл главата на една акула, зъбите ѝ ме захапаха за крака през ботуша. Стана инфекция. Продължителна рана, но заздравя.“
По онова време Тодор Велчев вече е започнал да пише разкази – първият е публикуван през 1966 г. През 1970 г. решава, че е време да „пробие“ и на страниците на в. „Литературен фронт“, органа на Съюза на българските писатели. Там попада на друг колоритен български майстор на словото – Васил Попов, с когото са „от една кръвна група“. Първата им среща обаче не е въодушевяваща. Като разбира, че донеслият му свой разказ едър мъжага работи „по траулерите“, Васил Попов първо го съветва да зареже писането и да се върне в морето. Но Тодор не се дава лесно. Настоява Попов да си свърши работата и да изчете разказа му. Когато идва отново за мнението му, Попов вече е запазил места в ресторанта на СБП, на обща маса с други негови приятели писатели. Представя им Тодор кратко: „Той просто е един от нас“.
Васил Попов е и „двигателят“, за да излезе първата книга на Тодор Велчев, сборникът, озаглавен като един от емблематичните му разкази – „Фантазия за белите шапки“. Пак Васил Попов е и онзи, който му измисля прякора Тато – още много преди сред народа да започнат да наричат така и Тодор Живков. В случая с писателя маринист това Тато идва от аналогия с прякора Папа, който имал американския му побратим по жанр, големия Ърнест Хемингуей. Васил Попов често е повтарял, че Тодор Велчев е „българският Хемингуей“. Понякога го наричали и с „погърченото“ Барба Тато.
И отново Васил Попов е човекът, който става гуруто за международната слава на Тодор Велчев – по време на първата Международна писателска среща в София през 1977 г. го запознава с участвалия в нея Уилям Сароян и с други членове на американската делегация. Преводач на групата е Кръстан Дянков. Попов хвали пред Сароян разказа на Велчев „Фантазия за белите шапки“ и за да го убеди във високите качества на творбата, кара Дянков още там, по време на срещата, на коляно, да преведе разказа на английски. Дянков го превежда. А Сароян, когато прочита превода, вади сребърна монета от един долар и я дава на автора с думите: „Вие сте написали разказ, с който биха се гордели Елинор Рузвелт и Бенджмин Франклин“. Тоест личностите, останали в историята с борбата си за правата на жените. Американският писател възприема разказа най-вече като вдъхновена защита на жената любима и жената майка. Но той е и възпяване на най-важното триединство, без което човек е свършен, а именно – вярата, надеждата и любовта. (По-долу публикуваме разказа „Фантазия за белите шапки“ – б. р.).
В многобройните си професионални метаморфози Тодор Велчев-Тато стига и до позиции като директор на продукция, редактор и драматург в БНТ, където се издига и до заместник-главен редактор на Главна редакция „Телевизионен театър“ в най-силните години на Националната телевизия.
След първата му книга следват още: „Формула 1“ (по която има направена телевизионна екранизация), „Щъркели в пламъци“, „Сините папагали“, „Стрелецо, прицел си“, „Лов на гърмящи змии“, „Звездният разбойник“, „Къща от светлина“, „Море без капитани“, „Окото на циклона“ и др.
Става член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели. Особено топло приятелство го свързва с оглавявалия Съюза от 2003 до 2013 г. Николай Петев (10.08.1951-15.10.2013 г.). Тодор Велчев-Тато е удостоен и с почетния орден на Съюза на българските командоси. Носител е на следните литературни награди: Голямата награда „Варна“ за маринистика през 1976 г. за сборника „Фантазия за белите шапки“; Националната литературна награда „Николай Хайтов“ през 2005 г.; Наградата „Златен век“ на Министерството на културата за 2006 г.
Творбите му са превеждани на руски, английски, немски, френски, испански, чешки, унгарски.
Писателската му слава расте, прекосява граници, отнася го към нови, екзотични морета и океани, в които той се хвърля с неуморимата си дързост. Ето още една от историите му, които ми е разказвал: „Бяхме с Вера Мутафчиева и Здравко Чолаков в Куба на конференция на писателите. Носех си плавници и маска. Дадоха ми самобитен харпун, направен от ластици. Отидохме във Варадеро. Влязох във водата в началото на рифа. Здравко Чолаков също влезе в океана без да му пука, защото не знаеше, че има акули. Бях хванал седем риби и се появиха три акули. Хвърлих рибите и едвам се спасих. Отидохме да пием бира в хотела и видяхме във фоайето изложба – хора, нахапани от акули. Не посмях да вляза повече.“
Историята има и още подробности и продължения, които едва наскоро научих от сина му Мартин Велчев. Оказва се, че заради това своеволно навлизане в опасни води с акули, кубинските власти, които бдят за сигурността, дори задържали Тато и му изнесли страховита лекция за ужасите, избегнати само благодарение на небивалия му късмет. После „славата“ на предизвикалия съдбата български писател стигнала и до Фидел Кастро. Когато години по-късно в Куба отишла друга наша писателска делегация, водена вече от Николай Петев, Кастро се срещнал с членовете ѝ и специално попитал как е онзи техен събрат по перо, който едва не бил изяден от кубински акули. И даже му изпратил по Петев подарък – барета с две лица. Едното ѝ лице било черно с червена звезда на челната част. А другата страна – червена, с портрет на Че Гевара и с кубинско знаме. Тато написва по този повод разказ със заглавие „Подарък от Фидел”, в който в своя неповторим стил изразява възхитата си от кубинския лидер и родината му.
Не по-малко вълнуваща следа от словесното му творчество оставя и нарисуваното от Тодор Велчев. Цветовете са ярки, формите са предизвикателни, силна е прегръдката с морската тематика, всичко е просмукано от неудържима жизненост. Стилът му е повлиян от сюрреализма.
Тато е другарувал и с много художници, като силна близост го е свързвала със Светлин Русев, който го е насърчавал да рисува и високо го е ценял като необикновена личност. Светлин Русев му прави два портрета с молив, в които „хваща“ особено проникновено двете лица, двете същности на Тодор Велчев – от една страна, вглъбен в човешката душа писател и художник, а от друга, закален и непоклатим боец с несгодите на живота, безпощаден към неправдите.
Когато разговаряхме с Тато за риболова от лодка или траулер, включително и за подводния, с харпун, ясно се открояваха огромните му практически познания и умения. И още нещо винаги ми е правило впечатление: можеше едновременно да описва много вдъхновено красотата на рибите и подводния свят, но и напълно рационално да обяснява, че рибите са храна. Ето откъс от един наш разговор:
– Какво е усещането при подводния риболов?
– Страхотна тръпка. Лягаш безшумно на дъното и чакаш. Рибата е в своя среда, а харпунистът е в неблагоприятно положение – изкуствено е там. Стреля се по пелагична (движеща се – б. а.) риба. Различните видове риба идват по различно време. При всяко мърдане рибата изчезва. Не сочиш харпуна, а чакаш тя да застане пред стрелата. Започнеш ли да избираш, дори в съзнанието, по коя риба да стреляш, няма да удариш нито една. Нормалният отстрел е до 2-3 метра.
– Разкажете за някоя интересна подводна гледка.
– Рибите не се съвокупляват в полов акт. Виждал съм под водата сватбите им – в началото на юли. Голямата женската стои в центъра на хорото, а по-дребните мъжки се въртят около нея. Тя пуска хайвер, а те мляко. Поливат я цялата и тя е опиянена. Престъпление е за харпунджията да стреля женската в този момент.
– Няма ли противоречие в съзнанието на писателя – от една страна да описва рибите с любов, а от друга да ги отстрелва с мерак?
– Най-големите убийци са сантиментални хора. Убивам рибите, защото ги ям. Не приемам да ги убия и да не ги ям. Така е конструиран животът. Изкуствено е да помилваш рибата. Две лета съм издържал семейството си на морето от улов.
Това единение в същността на Тодор Велчев-Тато между ясното разбиране на природните и житейските закони, от една страна, и порива на вечно бунтовната му душа към други измерения и недосегаеми простори, от друга страна, придаваше толкова дълбока и магнетична сила и на личността му, и на творчеството му.
Беше голям шок за всички ни, когато бе съобщено, че на 19 септември 2010 г. се е самоубил с личното си оръжие. Не можехме да повярваме. До последно го виждахме изпълнен с оптимизъм, жизнен, енергичен. Този спомен трудно се съчетава с последните му думи, които според съобщенията той бил записал в малко тефтерче: „Не искам да съм просяк. Щастието е състояние на духа. Обичам ви. Простете ми!“
Синът му има своя версия – той смята, че на баща му са „помогнали“ да дръпне спусъка… Мартин Велчев свързва гибелта на баща си със своята работа като част от екипа на документалния филм „Амнезия“, заснет от БНТ през 2009 г. по повод годишнината от убийството на студента Стоян Балтов край дискотека „Амнезия“ в Студентския град през 2008 г. Около проточилото се 6 години дело по това престъпление тегнат много неясноти, а двама от убийците на студента и до днес са бегълци от правосъдието. Мартин Велчев допуска, че филмът „Амнезия“ е подразнил сенчести сили. Баща му – Тодор Велчев-Тато, пазел сина си от тях. Но те го отстранили, като инсценирали самоубийството му, и се опитали така да сломят сина от болка… Не са го сломили, но болката от загубата на бащата никога няма да стихне…
Каква е истината, възможно ли е да е обща за всички, има ли я въобще, или винаги ще е само „алиби за лъжите на въображението“, за които говори навремето самият Тодор Велчев-Тато – можем единствено да гадаем…
Тъжният и неоспорим факт е, че днес, в деня на 90-годишнината на този голям мъж и творец, който с внушителната си физика и сила на духа можеше да е жив и да празнува с обичайния си размах сред приятели, се налага да говорим за него вече само в минало време… Но все пак имаме и оптимистичен избор – да отворим отново книгите му, да погледнем отново картините му и да продължим да чуваме зова му от вечността: да не забравяме неумиращите Бели шапки и кърпените торби, които винаги носят Вяра, Надежда и Любов…
източник: СБЖ, автор: Любо Николов
* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *
ФАНТАЗИЯ ЗА БЕЛИТЕ ШАПКИ
Тодор Велчев-Тато
Приятели, лъжете се, ако мислите, че може завинаги да загубим вяра, надежда и любов. Като гюлета влачим тия тежки три думи до гроба – всеки в своята торба. Когато торбата се скъса под напора им и те паднат, само за миг ни олеква и тогава казваме: „Не вярвам, не обичам, не се надявам!” Обръщаме всичко с главата надолу и къде ли не ровим, докато не намерим конци. С тях, макар и шарени, зашиваме торбата, слагаме в нея думите и пак крачим по земята, летим във въздуха, плаваме по океаните. Защото сме човеци…
Бяхме се запили – и то къде? В каютата на един параход някъде около Южния тропик. Когато отворих бутилка сливова и развързах кърпата с шепа пръст, турена предвидливо „за мезе”, замириса на родна земя. Тя надви диханието на океана и рибите. Думите се ливнаха от устата ни – като чашките с препечена в гърлата. Само люлеенето на парахода напомняше, че не сме на твърда земя. Гласът на боцмана прозвуча кротко:
– Какво ли правят жените сега?
Думите бяха адресирани повече към новаците. И един от тях не закъсня да му отговори:
– Като не сме ние, има други! Нашето не се губи!
Всички се засмяха. Мина ми през ума: „Къде съм тръгнал да се давя? Ще изкарам някой лев, но нея няма да оставят на мира. Все ще я спипа някой. Пък и това е природа…”
Погледнах останалите. Те слушаха наежени и приличаха на животни, готови за скок. Но боцманът хвърли мрежата от думи и улови всички като риби, събрани над кюспе.
– Слушайте, момчета, по-кротко! Не оскърбявайте с грешните си мисли женската невинност. А колкото до това, какво са правили жените в наше отсъствие, много лесно може да се провери.
– Как? – запита един.
Боцманът присви очи като китайски мъдрец и каза:
– Има едно старо моряшко поверие. Верността на любимата може да се изпита, ако завърналият се от далечно плаване й подари шапка от перушината на албаторска. Била ли е вярна, шапката остава върху женската глава, ако ли не, политва като птица.
Един от механиците пръв изпълзя намусено от мрежата.
– Я стига шеги, боцмане!
– Помислете! – каза боцманът и отпусна свитите си очи.
Изглежда, казаното не зачовърка само мен, защото на другия ден моряците си работеха както винаги на палубата, но вратовете им се извиваха като на гладни буби в черничева шума и гледаха все към небето, където кръжаха птици. И аз гледах. Летяха мъжки и женски пилета. Мъжките по-често разсичаха вълните и по-стръвно крадяха риба. Женските обикновено чакаха, докато мрежата се покаже над водата. Ако имаше риба за изхвърляне през борда, те закръжаваха над траулера и пискаха, докато си изпросят. Бяха по-хитри и по-красиви. Взех една риба в ръка и я размахах. Тя заблестя на слънцето като парче метал. Към мен полетя птица. Толкова се доближи, че ясно виждах как тропическото слънце разпалва искри от пряспата на нейната гръд. Духна ветрец и разпиля ситния пух на милиони звездици. Закрих за миг с другата ръка очите си и докато птицата клъвне рибата от ръката ми, си помислих: „Вярно! Каква фантастична шапка!…”
Така трябва да са помислили и останалите, защото само след няколко часа, щом напълнихме ваните с риба, започнахме лова на пернати. На кораба имаше много въдици, големи колкото показалец. Контрашипът ми беше остър като човката на кълвач. С тях ловяхме тунци. Взех една риба, още жива, и я набучих на куката. Докато тя шаваше, хвърлих въдицата във водата. Към нея политнаха няколко птици. Една успя да я налапа и се повлече след найлоновото въже. Дръпнах го към себе си. Птицата размахваше криле, режеше косо пяна от океана и го правеше на прах, от който се раждаха дъги. Когато я извадих на палубата, забелязах, че куката беше пробила птичата шия. Малката човка на контрата стърчеше като чучур на чешмичка. От нея сълзеше кръв. Капките бързо се стичаха, обагряйки бялата шия, и тя заприлича на току-що изваден от дъното корал. Улових я. Един стисък, едно рязко издърпване на шията. Крилете се отпуснаха. Обърнах я да я погледна отзад. Някой ми извика:
– Не заничай там, женска е! Не виждаш ли каква е перушината на гърдите й?
Отпуснах ръце и тя падна на палубата. След малко близо осемдесет жълти човки лежаха застинали на обляната с воден гланц палуба. Като че птиците искаха за последен път да пийнат водица преди дългия полет в небитието. Самотните мъжкари кръжаха над нас. Одрахме албатросите още топли, както се дерат зайци. Перушината остана върху птичата кожа като косите на перука.
След няколко дни всеки си имаше по една шапка.
Това бяха истински произведения на изкуството. Перушинките се разтваряха и къдреха като вълнички от най-лекото подухване с уста. Представих си шапката върху главата на жена ми. След това в мисълта си видях главата й на дръвника и преди шапката да е политнала, я скрих в куфара. Престанахме да говорим за шапките. Понеже бялата перушина ме зачовърка неприятно, реших да я хвърля. Но тъкмо се запътих към каютата, и се сетих. След няколко дни щяхме да предаваме уловената риба на кораба майка, който заминаваше за родината. Реших да изпратя шапката предварително. Опаковах я и с кратко писъмце я предадох на един приятел, който живееше близо до нас. Торбата ми беше закърпена.
Понесох си пак тежките гюлета. Всички си ги носеха. Времето течеше бързо. Ловяхме риби и ги замразявахме. Изпълнявахме планове, псувахме и ликувахме. Когато свърши благата пара на бог Нептун, с последния товар се отправихме за родината. Бързо прекосихме океана. В Гибралтар накупихме шарен армаган и отново заплавахме. В Средиземно море вече ме хвана носталгията по океана. Това е, изглежда, неизлечима болест, която не пуска моряшката душа. В ада ли си, копнееш за рая. В рая ли си, мечтаеш за ада.
Щом излязохме от Босфора, драмаданът като че ли това чакаше. Пипна ни вятърът като дрехи за простиране и докато не изстиска всичко от стомасите ни, не ни пусна.
Съвсем пречистени, доплавахме до родното пристанище. Хвърлихме котва в аванпорта, вдигнахме сигналните флагове и зачакахме. След малко влекачът ни помъкна към пристанището. Бавно и величествено към нас се приближаваше кеят. Всички наизскочиха по фалшбордовете и хвърлиха взор към сушата – очите им ще излязат от орбитите. Изведнъж на рибарския кей зърнах дълга преспа. Колкото повече се приближавахме, толкова повече зърната на снежната маса растяха. От лещени станаха колкото пуканки, а след това колкото памукови плодове и накрая под албатросовите шапки плачеха радостни лицата на нашите жени, пълни с живот и желание. От парахода се отрони общ вик: „Шапките са на местата си!”
Но щом корабът се залепи за кея и всички се готвехме да прегърнем притежателките на белите шапки, точно в този момент шапките политнаха нагоре. Жените разпериха ръце да ги уловят, но птичите украшения се издигаха все по-високо и се насочиха към морето. Събраха се на ято и се скриха зад хоризонта. Увиснахме като маратонци. И точно тогава прогърмя мощният боцмански глас:
– Момчета, братя! Какво са виновни сиротите ни, че духна вятър? Вижте каква силна вихрушка се носи над главите им!
Всички погледнахме знойното затишие на въздуха над пристанището. Един от нас извика:
– Вятър, братя! Много силен вятър е тая работа! – И всички му пригласихме като хористи от древногръцка драма в един глас, могъщ и силен като тайфун…
Полетяха жените като пъстърви в поток в прегръдките на яки, брадати и гладко избръснати мъжаги, които с едната ръка ги прегръщаха, а в другата стискаха закърпените торби, в които тежаха Вяра, Надежда и Любов.
И така, всеки с торбата си неотлъчно до гроба. Влачи, кърпи и не я изпуска.
