Чичо Стоян, с чийто „Сърдитко Петко“ са израснали няколко поколения деца, е роден в село Дивотино, Пернишко, на 21 юни през 1865 г. със светското име Стоян Михайлов Поптодоров.
„Лудориите му започнаха още от бебешкото креватче“, казва за него майка му. А за това са показателни и неговите прякори от младежките години – Дивото и Дивото отче. Избягва от вкъщи още като юноша. Баща му се преселва в София и в продължение на две години семейството издирва бъдещия майстор на словото. Открива го съвсем случайно неговият чичо, охранител на Александър Батенберг – в една ломска бръснарница, където Стоян чиракувал. Буквално хванал племенника за ушите и го завел вкъщи. Усвоил някои от номерата на циганите в Лом, Стоян обаче станал още по-шантав.
Според родителите му, единственият начин да го вкарат в правия път е да го запишат в Духовната семинария на Горна Оряховица. Тъй и сторили. Но шило в торба стои ли?
Още по времето, прекарано в Лом, Стоян отблизо се запознава със съчиненията на Димитър Маринов за народната мъдрост и най-вече с обстоятелството, че циничните народни песни са всъщност най-веселите във фолклора, имат най-игриви мелодии и са най-желани, а циничните пословици, за които бащата на българската етнография отбелязал, че не били за записване, са най-любими в разговорите на маса. На младежа направило впечатление, че из църквите и манастирите, в които попадал, божите служители си умирали за такива приказки и пословици. И Стоян се захванал да си ги записва. За да проверява ефекта от разказването им, се заседявал из горнооряховските и лясковските кръчми, което страшно скандализирало поповете.
Много от въпросните приказки още тогава Стоян редил в рими, както кратката поема „Младата вдовица“, която ще напише след време. В нея млад вдовец и млада вдовица се срещнали на гробищата и от дума на дума вдовецът споделя, че жена му починала от нещо, дето го било срамота да го дума: „Имам нещо не баш както/ е на другите хора…/ След венчавката веднага,/ щом легнахме с нея/ охна някак и небето/ след неделя взе я“. Вдовицата веднага отговаря: „Щом така е, я чуй, байно/ дали пък не бива/ и на мене туй да сториш –/ не ща да съм жива.
Когато избухнала Сръбско-българската война, Стоян се записва доброволец. В един момент бил пленен от сърби, но с артистичния си дар божи така ги объркал, че вместо в техните окопи, враговете го довели в нашите. Така непокорният, но талантлив българин, открил, че може да служи на Мелпомена.
Едва се оженил и жена му починала. Тогава той изцяло се отдал на театъра и се включил в трупата на Константин Сапунов „Просвещение“. Междувременно баща му решава, че акълът му е дошъл и му дава всичките си пари, доста голяма за времето сума.
Стоян ги влага в реквизит и декори за голям спектакъл по време на откриването на Първото изложение в Пловдив през 1892 година. Било предвидено трупата да постави „Семейството на престъпника“ на Джакомети. В навечерието на представлението обаче се развихрила буря невиждана и помела всичко. Докато декори и реквизит отивали на вятъра, Стоян го ударил на ръченица. Истински български Зорба!
На следващата година, вече 28-годишен, той среща в кюстендилското читалище 15-годишната Руска. Извършило се тайнството любов от пръв поглед. Девойката му пристанала веднага. По това време Стоян бил вече известен и като поет. Руска, която ще се преименува в артистичното Роза, също пишела стихове. След време двамата заедно ще напишат поемата „Крали Марко“.
Животът на семейството е по-хубав от песен, най-вече защото Чичо Стоян гледал с широка душа на неизброимите ухажори на красивата си съпруга. „Тълпа – казвал той, – без която не може нито една красавица.” В тази „тълпа“ влизал и братът по перо Кирил Христов.
През 1903 г. един друг ухажор – Тодор Богданов, и той поет, и той артист, също пощурял по Роза. Случаят обаче се оказал безнадежден. Тогава, на 20 януари 1903 г., той влиза посред бял ден в апартамента на семейството и стреля в сърцето на Роза, след което се прострелва в челото и умира на място. Съпругата на Чичо Стоян е откарана веднага в клиниката на най-прочутия хирург д-р Сарафов, който прави истинско чудо и я спасява.
А природата или пък съдбата също от своя страна поднасят чудо – оказва се, че Роза е неизлечимо болна от туберкулоза, но куршумът е накарал болестта да изчезне яко дим. Докато жената се възстановява, Министерството на просвещението я уволнява от Народния театър за съмнителен морал.
Но Стоян и Роза не свиват знамената. Те започват да обикалят страната и да изграждат театрални трупи, като създават и своя пътуваща театрална формация, кръстена на Роза.
През 1922 г. пък Чичо Стоян изиграва Бай Ганьо в едноименната лента на кинематографическа кооперация „Янтра филм“. За превъплъщението му в тази роля режисьорът Васил Гендов пише в бр. 10 на сп. „Киноизкуство“ от 1955 г.: „Не беше тежко да подготвя Чичо Стоян за ролята му, тъй като той вече беше участвал в миналото като артист в театъра с другарката си – известната българска актриса Роза Попова“.
През 1949 г. Роза почива – 13 години след кончината на съпруга си. Последните й думи са: „Имах най-голямото богатство на света – любовта на Стоян!“.
Да не се надява човек, че този детски поет, добряк, превъзходен съпруг е оставил образцова еротична поезия, за която ще бъде наречен Българския Бокачо. Събрал е всичко в скандалните „Ергенски раздумки“, „Нашенски раздумки“, „Шопски раздумки“, издадени преди век. Поезията му е била високо ценена от автори като Пенчо Славейков, Константин Величков, Александър Теодоров-Балан, Ран Босилек.
Тъй като е писал и много за децата, припомняме си го с едно от стихотворенията му за най-малките:
ПЪРВИ ПАНТАЛОНКИ
От Чичо Стоян
Само с дълга ризчица
ходеше из двора,
а пък днес облечено,
както всички хора:
с панталонки хубави,
стегнати и нови,
и за чудо — знаете,
че са със джобове.
В тях ръчички сложил е
гордо и надуто,
бърка, пипа, мери ги,
шепне получуто:
„Ех, зимъс, по Коледа,
Сурова, Водици,
тук ще слагам орехи,
а пък тук — парици!“
Текст по очерк на Борис Цветанов
AFISH.BG
