*
Къде живеете, щастливи мигове?
В сълза, която бавно се усмихва?
В сърце, което утре ще разцъфне?
Във ненамерената детелина
и в пътя дълъг, минал покрай нея
и продължаващ да се лута?
Или пък в онази стара стъпка на копито,
засъхнала сред Стара планина?
Или пък зреете в глухарчета
и сте готови да политнете,
преди ръка да ви докосне…
Къде живеете, щастливи мигове?
Елате да стопите първата ми бръчка,
да заличите пътя ми до вас.
ПАМЕТНИКЪТ НА ЯВОРОВ В ПОМОРИЕ
„Аз не живея, аз горя”
Вълна след вълната… И тъй до безкрая.
Пронизан от вятър сред ада, сред рая,
вихрушка в Пирина, сълза до морето,
с дъха на пелина, вгорчил му сърцето,
наметнат със здрача, загледан в крила
на гларус от свойта крайбрежна скала,
загледан в Атон, и във Вардар загледан,
споен с монотонния изстрел последен,
отричан, въздиган, надвесвал над бездни,
възкръсвайки мигом през битките звездни,
омълнен, препасал кама и пищов,
сърцат и опасен, и огън, и зов,
поет и апостол в хайдушките друми,
явление в Костур, и цел за куршуми,
потеглил към своя Илинден, обречен
да бъде сред воя и сутрин, и вечер,
опърлил с мечти Поморийския бряг,
той в свойте светини възвръща ни пак.
…Далече е Мина, далече е Лора.
Което премина, бе буря в простора
и буря в душата, безбожно ранена,
и песен запята, от кръв озарена.
Той сън бе в живота си, който звъня,
и истина стана дори и в съня.
Той пуква гранита, от който е правен,
и среща вълните почти богоравен
и слънцето – древно, но вечно махало,
въззело се гневно, за малко поспряло,
и с поглед – политнала птица – оре
безбрежното синьо на Черно море.
Вълна след вълната… Вълна след вълната…
Почувствал крилата на морския вятър,
понесъл сам кръста на време страдално,
в гълчавата пъстра пак всичко би дал, но
какво ли повече – в това не греша:
на цялото Българско – цяла душа.
© Христо Черняев
AFISH.BG
