Мъжът, когото мислех, че обичам, дойде в живота ми на пръсти. С обещание да ме направи най-щастливата жена.
Мъжът, когото обичам, дойде като гръм. Не ми обеща нищо, а най-щастлива бях с него.
Мъжът, когото мислех, че обичам ми купи пръстен. Помислих си – колко мило!
Мъжът, когото обичам ме държеше за ръка. Нямаше по-силна брънка от тази. Дланите ни в една образуваха най-красивото обещание.
Мъжът, когото мислех, че обичам, се извиняваше след всяка дребна караница. Беше хубаво, но не му прощавах.
Мъжът, когото обичам никога за нищо не се извини. Простих му всичко.
Мъжът, когото мислех, че обичам всеки ден ми носеше цветя .
С мъжът, когото обичах, всеки ден беше празник и не беше необходимо друго освен да сме рамо до рамо.
Мъжът, когото мислех, че обичам повтаряше всеки ден колко много ме обича. Съмнявах се.
Мъжът, когото обичам, един единствен път не каза – обичам те. Обикнах го още повече.
Мъжът, когото мислех, че обичам, си тръгна както дойде – на пръсти.
Мъжът, когото обичам си тръгна както дойде – честно. Като гръм.
На мъжът, който мислех, че обичам, бях обидена, че ме е оставил.
След като ме остави мъжът, който обичам, бях смазана, уплашена, празна. Но не и обидена.
Мъжът, когото мислех, че обичам, очакваше от мен разбиране. Аз му отвърнах с презрение и обиди. Обявих война и исках да го смажа.
Мъжът, когото обичам, очакваше да го презирам. Аз го обикнах още повече.
Мъжът, когото си мислех, че обичам беше забравен бързо. Ни мъст, ни гняв, ни обич.
Мъжът, когото обичам наричам Бог. За нищо на света не се отричам от него.
Не съм с мъжа, който мислех, че обичам. Не съм с мъжа, който обичам. И това е най-големия ми урок – да позная любовта принизена до омраза и любовта извисена над плътското и егоистичното. И да разбера, че първото е каприз. А второто -любов изпратена от Бога.
© Мая Кънева
AFISH.BG
