„Никога не беше чувал нещо толкова невероятно като гласа ѝ. Тя говореше така, сякаш бе на ръба да избухне в смях. Когато се кискаше, звукът приличаше на бълбукане на шампанско, ако шампанското може да се киска.”
„Не трябваше да се получава така. Работиш, изплащаш ипотека, плащаш данъци и правиш всичко, както си му е редът. Жениш се. За добро или лошо чак докато смъртта ви раздели, нали така си казаха? Уве помни ясно тези думи. А тя не трябваше да умира първа. Нали беше ясно, че все говореха за неговата смърт? Не беше ли така?”
„Той така и не можа да разбере защо тя избра него. Тя обичаше абстрактни неща като музика, книги и странни думи. Уве пък предпочиташе онова, което може да докосне. Харесваше отвертки или маслени филтри. Крачеше през живота, пъхнал дълбоко ръце в джобовете. Тя танцуваше.”
„Тя обичаше да говори, а Уве обичаше да си мълчи. Като си припомняше, Уве предположи, че тъкмо това имат предвид хората, когато казват, че двама души са съвместими. …
Тя се усмихна, обясни, че обичала книгите повече от всичко и започна да му разказва за какво ставало въпрос в томчетата в скута ѝ. Уве осъзна, че иска да я слуша как обяснява за нещата, които обича, до края на живота си.”
„В онзи момент не знаеше, но му беше писано да прекара много пъти по петнайсет минути в очакване съпругата му да се появи. Баща му със сигурност нямаше да повярва, ако научеше. Когато тя най-сетне се появи, облечена в дълга пола на цветя и толкова червена жилетка, че Уве пристъпи от единия крак на другия, той реши, че неспособността да дойде навреме съвсем не беше най-важното.”
„Според него трябваше да има ред във всичко. Бе убеден, че човек не бива да прекарва живота си така, сякаш всичко е заменяемо. Сякаш предаността е едно нищо.”
© Превод от шведски: Цветана Генчева
AFISH.BG
