Гениалният ни поет се ражда на днешния ден през 1848 г.
„Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата; а който умре за свободата, той не умира само за своето отечество, а за сичкия свят”, завещава на поколенията великият поет.
Христо Ботев е един от символите на нашето Отечество. Поет и революционер, ревностен пазител и създател на националните идеи, той остава сред най-ярките личности на България. Идва на бял свят на 25 декември 1847 г. (нов стил – 6 януари 1848 г.) в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Детето, родено навръх Коледа (по стар стил), се възприема от родителите си като истински малък Спасител.
Идеолог и подбудител на революцията, поет и публицист, Ботев оставя своя отпечатък в дългата поредица национални герои. А поезията му разтърсва. Едва ли има българин, който да не знае неговите изпълнени със страст и бунтовен дух произведения: „Майце си”, „Борба”, „На прощаване”, „Хаджи Димитър”, „В механата”, „Моята молитва”, „До моето първо либе”. Тези двайсет стихотворения са се превърнали в символ на българската възрожденска литература, наред с творбите на Вазов и Каравелов.
Някак традиционно, когато говорим за Ботев, на първи план излиза неговата саможертва в името на свободата. Човекът, синът, любящият мъж, бащата – и това е Христо Ботев.
Затова припомняме неговото „Прощално писмо“, написано на 17 май 1876 година, когато знае, че отива на сигурна гибел. Както пише по-късно Захарий Стоянов: „И в това последно писмо Ботев е ударил печата на своята горещо любяща душа.“
„Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме кара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и те трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а ако оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичл най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те.
Христа
17 мая 1876
„Радецки“
[На гърба на писмото, пазено от Д. Рашев, Ботев саморъчно е отбелязал]:
Това писмо да се предаде на жена ми Венета Х. Ботйова, в Букурещ.“
Неговата балада „Хаджи Димитър“ знае всеки българин и винаги си припомняме, че „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!“
ХАДЖИ ДИМИТЪР
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз рабска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа,
и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, засмена!
„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
Челна снимка: Портрет на Христо Ботев, нарисуван от Димитър Гюдженов през 1949 г.
AFISH.BG
