Поради това, че на пръв поглед изглежда твърде тясно насочена към английския север в средата на миналия век, „Пътят към кея на Уиган“ досега не е била превеждана у нас
Единствената книга на Оруел (Ерик Блеър 1903-1950), която не беше преведена на български език, вече има издание у нас.
Преводач е Або, който е написал изчерпателен предговор, което се случва на малко издания, както и бележки към чудесния превод.
Това се оказва необходимо поради важността на книгата за написването на най-известните творби на Оруел – „…едновременно разказ за едно социално изследване и лична хроника на промяната на убежденията му“, както пише неговият биограф Гордън Баукър.
„Пътят към кея на Уиган“ е в две части, като първата разказва за живота на миньорите от началото на миналия век във Великобритания, а втората ни среща с размислите и предусещанията на писателя, свързани със социализма и настъпването на фашизма.
„Публицистичното естество на текста, – пише Або в предговора, – помага да бъде разбрана действителността – първопричините за Оруеловия интерес и живота на автора до този момент, културните особености на общността (както приликите, така и коренните разлики между съсловията), историческият момент, доминиращите политически течения в Британската империя и Европа.“
„Пътят към кея на Уиган“ е книга, която запълва празнина в разбирането за творческия гений на Джордж Оруел.
Изненадващо, но обяснимо е, че „Пътят към кея на Уиган“ е единствената книга на Оруел, която все още не е издавана в превод на български, тъй като на пръв поглед изглежда твърде тясно насочена към описание на английския Север през първата третина на века и следователно твърде конкретна и лишена от очакваната универсалност. Тя обаче е ключов сегмент – Дарвиновото липсващо звено, което помага на заинтересования да попълни пъзела на авторовия живот и да оцени по достойнство всяка негова литературна или изследователска творба преди и след това.
В първата част Оруел подробно описва условията на труд и живот на миньорите в Ланкашър и Йоркшър. В ума на добросъвестния историк винаги се прокрадва съмнението за достоверността на написаното от първо лице – мемоарите (с жанровите характеристики на които книгата е съпоставима) обикновено биват цитирани като малко надеждни източници на сведения. В конкретния случай обаче подканвам читателя да допусне, че фактите са с най-висока степен на точност – не само защото авторът е публицист и следователно може да се приеме, че е по-обективен от средния писател, а и защото музеи, университети и други институции в районите, които описва, днес независимо потвърждават почти всяко негово твърдение.
В общественото съзнание – особено извън Великобритания – Албионът се свързва с високи жизнени стандарти и дори охолство. Затова е ценно да се изследва и обратната страна на монетата, която до голяма степен представлява далеч по-окаяно битие от познатото по това време в различните региони на континентална Европа.
Във втората част Оруел напълно изоставя фактологията и прякото наблюдение на социалната реалност, за да даде воля на философските си размисли относно социализма и фашизма.
Книгата не остава важна за днешните поколения само защото живо описва условията на битието през трийсетте години, а защото въпросите, които авторът задава, и темите, които изследва – както е свойствено за него – са вечно актуални и се отнасят до множество съвременни проблеми. Основният сред тях е класовото разделение. Всяко следващо поколение автори настоява, че то е надмогнато, но сякаш пълните и категорични твърдения на Оруел остават най-неоспорими и до днес. Ключовата му цел е освобождаването от класовите предразсъдъци, а „Пътят към кея на Уиган“ е знаковата му творба в тази насока.
Ако пишеше през XXI в., Оруел вероятно щеше да посети кобалтовите мини в Демократична република Конго, откъдето се добиват материали за батериите, задвижващи живота ни, да надникне във фабриките в Индия и Пакистан, където се произвеждат марковите дрехи, или китайските заводи, експлоатиращи деца, за да ни накара да направим необходимото умствено усилие, което да свърже консумацията на ежедневието ни с труда на черноработника.
източници: БНР, Издателство „Рива“
AFISH.BG
