“Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната…”
Елисавета Любомирова Белчева, както е истинското име на Елисавета Багряна, е родена на 29 април (16 април стар стил) 1893 г. в чиновническо семейство в София.
През 1911 – 1915 г. Елисавета Багряна учи славянска филология в Софийския университет. През този период се запознава с писателите Георги Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов и Йордан Йовков. Именно Йовков е първият, който открива нейния талант и я подтиква към писането. Той за първи път отпечатва две нейни стихотворения „Вечерна песен“ и „Защо?“ в брой 33 и брой 36 на списание „Съвременна мисъл“ от 1915 г., подписани с името Л. Белчева. Няколко години Елисавета Багряна не публикува нищо.
През 1921 г. се появяват нейни стихотворения във „Вестник за жената“. За кратко време са публикувани десетки нейни стихотворения във вестник „Лик“, списанията „Съвременник“ и „Златорог“, и други. Читателите и критиката забелязват таланта й. В „Златорог“ през 1922 г. за първи път се появява и псевдонимът й Багряна, измислен от Владимир Василев, Николай Лилиев и Сирак Скитник, за да се отличава от Мара Белчева, която също сътрудничи на списанието. Същата година превежда и публикува стихове на Анна Ахматова и Марина Цветаева. От 1923 г. печата в сп. „Обществена мисъл“, в седмичника „Български войн“, в. „Народен глас“, сп. „Ек“, сп. „Демократичен преглед“, сп. „Съвременник“ и др.
През февруари 1924 г. Багряна получава награда за поезия на литературния комитет при Министерството на народното просвещение – за стихотворението “Кукувица“. Утвърждава се като поет с издаването на първата си книга “Вечната и святата“ (1927).
Стихосбирките на Елисавета Багряна обикновено са съставени от цикли, обединяващи отделните творби. Стилът на Багряна е съчетание между народнопесенната фолклорна лексика и модерно поетични средства – съчетание между традиция и модерност.
Елисавета Багряна е автор на пътеписи, фейлетони, критически статии и бележки, обзори, както и детски стихове.
Елисавета Багряна получава редица български и международни отличия. Удостоена е със златен медал от Международната асоциация за поезия в Рим (1969), с Наградата на Съюза на писателите за стихосбирката ѝ “Контрапункти“ (1972). През 1980 г. получава литературната награда “Иван Вазов“ за 1980 година и е обявена за почетен гражданин на Сопот. Удостоена е със званието “Герой на Народна република България“ през 1983 г. През 1943, 1944 и 1945 г. е предложена от Стефан Младенов за Нобелова награда за литература. Творбите й са преведени на повече от 25 езика.
Багряна умира на 23 март 1991 г. в София, месец преди да навърши 98 години.
СТИХИИ
Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите –
в родния ми град?
Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет яростна,
разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна –
къщиците и градинките, и добитъка на хората –
в родния ми град?
Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
на които с букви кирилски пише “черното” и “бялото” –
в избите студени, каменни, завещани от дедите ни –
в родния ми град?
Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –
мене как ще спреш?
ПОТОМКА
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя –
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.
ВЕЧНАТА
Сега е тя безкръвна и почти безплътна,
безгласна, неподвижна, бездиханна.
Очите са притворени и хлътнали.
и все едно – дали Мария, или Анна е,
и все едно – да молите и плачене, –
не ще се вдигнат тънките клепачи,
не ще помръднат стиснатите устни –
последния въздъх и стон изпуснали.
И ето че широк и чужд е вече пръстенът
на нейните ръце, навеки скръстени.
Но чувате ли вие писъка невинен
на рожбата й в люлката съседна?
Там нейната безсмъртна кръв е минала
и нейната душа на тоя свят отседнала.
Ще минат дни, години и столетия
и устните на двама млади, слети,
ще шепнат пак “Мария” или “Анна”
в нощта сред пролетни благоухания.
А внучката ще носи всичко: името,
очите, устните, косите – на незримата.
AFISH.BG
