Петък, 24 Ноември 2017
Една стотинка, две стотинки…  или спомен за Константин Коцев с горчив урок за цял живот

Една стотинка, две стотинки… или спомен за Константин Коцев с горчив урок за цял живот

Като актьор го знам от дете. През почти всичките му роли. И като Тартюф, и като Гоца на сцената. И като Снегов, и като дядо Галушко на екрана, спомня си Маргарита Петкова.

Но на живо, очи в очи, го срещнах някъде в началото на 1989-а. Тъй като „завеждах културата” в ТОА „Красна поляна”, довеждах по всякакви празнични поводи артисти да им се радват жителите-зрителите.

Константин Коцев беше сред най-желаните и винаги се отзоваваше. На едно такова, както му викат сега, събитие, той си изпълни „номера”, обра аплодисментите и още преди да са стихнали съвсем, навличайки бързо палтото си, ме дръпна настрана. „Дайте ми хонорара, моля!”. Аз зяпнах. Общината работеше с „Концертна дирекция” и някакви подобни структури, парите се привеждаха на тях, а те от своя страна се разплащаха с артистите. Това всеки го знаеше. Все пак се опитах да му обясня, но той гневно ме прекъсна с една бързорека тирада как, щом си е изработил парите, си ги иска веднага. Отначало тих, гласът му започна да се извисява все повече и повече, та публиката взе да се поизвръща, скандал си беше. Само дето не ревнах – от обида и безсилие. Тихо и твърдо повторих, че ще си получи мижавите 30 лв. по етапния ред и се скатах в навалицата.

Кумирът ми рухна, както всъщност рухват всички кумири. Ей затова е казано, че не трябва да си ги създаваш. Бях наистина бясна, реших, че никога повече няма да го каня на участие. Добре, ама хората си го искат. Него и само него. А тогава културни мероприятия се правеха почти всяка седмица. Та щом е глас народен, глас Божи, няма къде да ходя и пак го поисках. Реших да му дам 30 лева от себе си веднага след слизането му от сцената, защото втори скандал нямаше да понеса безропотно. И го чаках на входа с три десетолевки в ръка. „Др. Коцев, викам, заповядайте възнаграждението си за положения труд.” Той ме погледна учудено: „Ама как веднага, нали ги получаваме на края на месеца от дирекцията, хонорарен лист трябва да попълня и данък да ми удържат, това са чисти 30 лева…”. „Ами Вие миналия път ми вдигнахте скандал, рекох, затова уредих да си ги получите.” Той наведе глава на една страна, помълча малко и после ме хвана за ръката и ме отведе към една празна маса във фоайето. „Много ми е неудобно, спомних си, на Вас значи съм си го изкарал, извинявайте…” И ми сподели, че онази вечер имал в джоба си 25 ст., а трябвало да купи хляб. Бил се залисал, забравил, от кого да поиска 1 ст., ще му се смеят, голям артист уж, а няма пари за хляб. Не че няма, вкъщи има, ама хляб вкъщи няма, а докато се върне, хлебарниците ще са затворени. Тогава нямаше денонощни магазини и вериги.

Тогава не знаех, че сам отглежда двете си деца, защото жена му е починала и го е оставила сам със сина и дъщеря им, тогава не знаех цената на стотинката. Потънах в земята от срам, че бях нарочила този човек за срутен кумир. Че го бях обвинила в сребролюбие, алчност и липса на възпитание. Че даже бях си изляла гнева пред най-близките си.

Когато през в началото на деветдесетте за четвърти път бях отишла в редакцията на един новосъздаден вестник, откъдето имах да получавам хонорар, и за четвърти път ми вдигнаха рамене, че в момента няма пари, та се разкрещях, че ако не си ми дадат дължимото, ще седна отвън пред сградата и ще прося, обяснявайки на минувачите защо го правя, си спомних за Константин Коцев. Вкъщи ме чакаха три деца, едно от които – бебе. И бях готова на всичко. Пари моментално се намериха, естествено че имаха, но ако стане да се мине метър… вече беше демокрация и можех да не ги получа изобщо, пазарът беше свободен и неконтролируем. Благодарение на мен, и миличкият Митко Яръмов си взе тогава хонорара, смяли сме се после. Но разбрах цената на стотинката, на парите, които си си изработил и те ти трябват в момента не за да си ги стискаш в джоба, а да нахраниш децата си. Да не се чувстваш като родител-идиот. „Видя ли, Петкова, казах си тогава, ти с тъпия си акъл обвиняваше Константин Коцев във всички смъртни грехове, сега Господ те чукна по носа, та белким ти влезе в куфалницата.”

Горчив урок, който ще помня до края на живота си. Както ще помня погледа на великия актьор, когато ми каза, сбогувайки се онази вечер и категорично отблъсквайки моите мижави 30 лева, с които исках да си купя спокойствието: „Ред трябва да има в тая държава, ред…”.

Маргарита Петкова

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)