Сряда, 20 Септември 2017
Роденият в театъра се смири пред смъртта

Роденият в театъра се смири пред смъртта

5 години без Наум Шопов

Той наистина е роден в театъра. Просто родителите му, актрисата Мара Шопова и директорът на Старозагорския театър Христо Шопов, са живели в една от гримьорните. Бедността на аркашките. При това още като бебе, майка му го изнася на сцената, вместо реквизитна кукла на бебе. И тъй като той се разплаква, го кърми пред зрителите. Закърмен с театър. И съдбата му е свързана с Мелпомена, въпреки младежките забежки по джаза. Учи кларинет в Софийското музикално училище, а вечер свири по вечеринки. Късното лягане, ранното ставане, невъзможността да ги съчетае с изучаването на инструмента, го карат да се откаже от товя увлечение. Театърът печели един гениален актьор.

Наум Шопов не е завършил театралната академия. Приет трети в списъка, името му е задраскано след няколко часа. Някой е направил злостен донос срещу него, обвинил го е, че произхожда от буржоазно семейство на богати родители, че самият той е бил едновременно бранник, кубратист и легионер, класов враг. Годината е 1950-а. Никой не разследва доносите – щом има такъв, значи има нещо. И вън от списъците. И вгорчен живот, което трудно се преодолява, когато си на 20 години. Но то се връща в Стара Загора, където още през 1948 г. е издържал изпитите за стажант-актьор. И играе.

 

Наум Шопов и Невена Коканова в "Крадецът на праскови"

През 1958-а попада на сцената на Театъра на народната армия, на която остава в продължение на три десетилетия. Става любим актьор на Леон Даниел и на Крикор Азарян. Играе и в трите постановки, които Азарян прави през годините на „Вишнева градина” - първо като Гаев, после като Епиходов, а в последната като верния слуга Фирс.

До тук с фактите. Сега с личното.

Помня го за пръв път в „Цар и генерал”. Там повече ми хареса Петър Слабаков. На сцената се разочаровах от неговия отец Ередиа, изобщо не се покриваше с образа, който си бях създала, четейки „Осъдени души”. И после… О, после! „Делото Дантон”! Тогава тръгна лафа: „Трябваше да дойде Вайда в България, за да ни покаже какви актьори имаме!” Това беше моето преоткриване не само на Наум Шопов като Робеспиер, но и на Васил Михайлов като Дантон, на Стефан Данаилов като Камий Демулен (че ние Стефан Данаилов го идентифицирахме с майор Деянов, с филмовите му изяви, а изведнъж – невероятен драматичен актьор!), на Илия Добрев като Сен Жуст (а не като Левски от тв сериала „Демонът на империята”). Това беше преоткриване на театъра изобщо – една трета от публиката на сцената, две трети от актьорите на първи балкон, декор няма, реквизитът – две пейки и една маса. Няма такава актьорска игра! Не знам колко пъти глeдах спектакъла – колкото можах. С билети, на „Търси се”, с пропуски, и не можах да се наситя.

Същото беше и с „Последната нощ на Сократ”. Не може 199 места да стигнат за всички зрители, повечето от които бяха станали постоянно присъствие в салона. Ах, как помня всички импровизации, всички реплики извън авторовия текст, дори гафовете, които умело прикриваха актьорите и които гледащите за пръв път не можеха да хванат, а мислеха, че са част от режисьорския замисъл.

Голям актьор беше Наум Шопов. Гигантски актьор. И дълбоко трагична личност. Което, за съжаление, няма как да бъде иначе. Не, няма да преповтарям клюките, които се тиражираха, пикантните подробности от личния му живот, шестващи под сурдинка, кога, къде, как и какво. Ще споделя едно негово изказване, цитирано в дописка относно сърдечната операция, която му се бе наложило да претърпи:

“Често си мисля - защо останах сам? Почти нямам приятели. Може би защото ги държа на дистанция, а тази дистанция я държа преднамерено. Защото много често прегръщам хората, обичам ги, но съм виждал как приятели ми забиват нож в гърба, изплюват ми се на гърба, а често и върху лицето. Това ме е оскърбявало, отнемало ми е доверието към някого. Така приятелите ми отпадаха и аз реших да очертая кръг около себе си и да не пускам никого в него”.

Като Робеспиер в "Делото Дантон" с Илия Добрев (Сен Жуст)

Записала съм си го в тефтерче. И съм си мислила как самотата и предателствата спохождат все безобразно талантливите хора. Как върху техните гърбове се опитват (и успяват) да се катерят посредствени и неблагодарни кандидати за слава. Как завистта забива до дръжката ножа си, докато прегръща този, на чието кутре дори не може да стъпи. Тъжни мисли за един тъжен човек. И гняв към живота, който с едната ръка гали, а с другата ти изкарва въздуха. А чашата с бучиниша няма да отмине никого. Наум Шопов изпи до дъно своята.

На филмовите ленти няма как да го сбъркаш. Но защо ми се струва, че който и актьор да се превъплъщава в неговите роли, зад гърба му винаги ще наднича образа на Наум Шопов. За тези, които са го гледали. И ми е толкова хубаво да се опровергая сама - това е да се родиш в театъра и да останеш завинаги на сцената. Дори и след трети петли.

Маргарита Петкова

AFISH.BG