Четвъртък, 03 Декември 2020
Отиде си Едуард Олби

Отиде си Едуард Олби

Довечера артисти от Народния театър ще играят в памет на гениалния драматург

 

Едуард Олби – един от най-известните съвременни драматурзи и трикратен носител на наградата „Пулицър”, почина на 88 години, съобщи „Associated Press”. По думите на неговия асистент краят е настъпил в петък в дома си, разположен източно от Ню Йорк. Причината за смъртта не се уточнява. Известно е, че писателят от години страда от диабет.

Едуард Олби е роден през 1928 г. и две седмици по-късно е осиновен от богата двойка в предградние на Ню Йорк, стопанисваща театрални салони. На младини той се прехранва с каквото му попадне, но само до деня, в който става известен с пиесата си „Случка в зоопарка”. Написана през 1958-а, тя е отхвърлена от театри в САЩ, затова е преведена на немски език и е поставена първо в Берлин.

През последвалата дълга и успешна кариера драматургът създава около 30 пиеси, най-известни от които са „Кой се страхува от Вирджиния Улф?”, „Пиеса за бебето”, „Деликатно равновесие”, „Три високи жени” и „Морски пейзаж” – за последните три е отличен с наградата „Пулицър” за драматургия.

Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън в кадър от филма "Кой се страхува от Вирджиния Улф?"

Постановката на „Кой се страхува…” на Бродуей през 1962 г. получава пет награди „Тони”, включително за най-добра пиеса, най-добри актьор и актриса. А екранизацията по текста на Олби с Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън в главните роли получава пет статуетки „Оскар”.

Освен тъмните страни в отношенията между мъжете и жените, гениалният автор изследва религията, възпитанието на децата и американския начин на живот. Произведенията му са заредени с неподправен хумор и носят характерен, провокативен стил, който не винаги се възприема благосклонно от театралната критика и културната общественост в САЩ. „Кой се страхува от Вирджиния Улф?” например не е номинирана за „Пулицър” заради изобилието от „зловредна” лексика и сексуален подтекст. Но още по-любопитното е, че тогава престижното отличие изобщо не е присъдено в категорията за драматургичен текст.

Олби е един от най-ярките представители на т.нар. театър на абсурда, на абсурдисткото течение в западната драматургия, зародило се в средата на ХХ век. След смъртта на Артър Милър и Огъст Уилсън през 2005 г. мнозина театроведи определят Едуард Олби като най-великия сред живите тогава американски драматурзи. Преди няколко години той написва обръщение и моли то да бъде разгласено, когато си отиде от този свят. „На всички, които направиха живота ми толкова невероятен, вълнуващ и пълен, изразявам своята благодарност и любов”, пише в него Олби.

Бойка Велкова и Михаил Билалов в сцена от "Козата, или коя е Силвия" в Народния театър

Много от пиесите на американския драматург са поставяни на различни български сцени и години наред продължават да се играят с успех. Затова Народният театър „Иван Вазов” ще посвети едно от представленията си тази вечер - „Козата, или коя е Силвия?”, на покойния автор. За да отдадат почит на Олби, веднага след края на спектакъла, поставен през 2009 г. на Камерната сцена от Явор Гърдев, актьорите Бойка Велкова, Михаил Билалов, Юлиан Вергов и Мартин Димитров ще си припомнят накратко незабравими моменти от работата с него. Българската постановка е отличена с награда „Икар” за най-добър актьор (Билалов) и бе номинирана за „Аскеер” в категориите за водеща мъжка роля, режисура (Гърдев), сценография (Никола Тороманов) и най-добро представление.

Верен на принципите си да одобрява лично постановките по негови пиеси, през 2009-а Едуард Олби пристигна в София, за да присъства на началото на репетициите на „Козата, или коя е Силвия?”. Оттогава досега спектакълът продължава да се играе пред пълна зала и има повече от 200 представления. Това обаче не е единствената творба на Олби, поставяна в Народния театър – през 1973 г. Енчо Халачев прави „Всичко в градината”, през 1978 г. е премиерата на „Всичко е свършено” на Иван Добчев, а преди три години – на „Морски пейзаж” на Петър Денчев.

 

В памет на Едуард Олби си припомняме негови размисли, споделени пред български медии:

„Провокирам, за да накарам хората да погледнат на нещата иначе."

„Бях изключително щастлив и горд, когато сенаторът на Кънектикът - Прескот Буш, отправи критики към пиесата ми „Случка в зоопарка”, защото знаех що за сенатор е той. Ако беше харесал пиесата, щях да си помисля, че съм се провалил. Разбира се, тази тема отваря и проблема за цензурата, която е неразделна част от нашето общество. Смятам, че човек винаги трябва да пише, като поставя под въпрос ценностите ни и ни кара да се замислим над това, в което вярваме. Но никога не трябва да се пише от раздразнение, без сериозно основание…”

„… Съществуват непрекъснати нападки срещу свободата на изява в сферата на изкуствата. Всичко и всички създават трудности, икономиката в частност. Фактът, че някога имаше много издателски къщи и всички те бяха погълнати от конгломерати. Резултатът е, че талантливите писатели срещат сериозни затруднения при публикацията на авангардни произведения. Когато малките експериментални театри не плащаха такива огромни суми за наем, не даваха високи заплати на актьорите, когато всичко това се правеше почти без пари, имаше по-добър шанс да се създадат качествени постановки. Колкото по-скъпо става всичко това, толкова по-предпазливи стават хората, занимаващи се с театър, защото знаят, че рискуват огромни суми пари. Така че все по-рядко се поставят авангардни творби, защото е икономически рисковано.”

„Нито едно сериозно изкуство не апелира единствено и само към избрана публика, истинското изкуство се опитва да докосне всекиго, но икономическата ситуация в САЩ позволява само на определен брой хора да посещават театъра и това е най-вече бялата висока средна класа. Разговарял съм с множество представители на малцинствата – афроамериканци, азиатци и пуерториканци – и значителна част от тях се чувстват нежелани в средищата за изкуства на белите американци. Така че икономическият модел на тази държава не позволява еднакъв достъп, а това е страшно. И най-лошото е, че наистина богатите хора, тези, които спонсорират експерименталните театри, се появяват на организационните събрания и казват: „Ще ви дам двадесет хиляди долара за тази година, но искам да играете пиеси, които жена ми ще хареса и разбере.“ Те използват икономическата си отговорност като оръжие.”

„Никога не съм се притеснявал прекалено много от това колко са популярни пиесите ми. Не мисля, че стойността на една пиеса се определя от това до каква степен тя допада на критиците. Стойността на което и да е изкуство се определя сто години след като се създаде, но не преди това. Приятно е да си известен, приятно е, когато хората отиват на театър, за да гледат пиесите ти, няма съмнение. Но опасността идва, когато някой иска да се хареса на абсолютно всички, опасността идва, ако някой реши да напише малко по-лека пиеса, не така провокативна, пиеса, която няма да обиди никого. Ако това стане, стойността на произведението намалява.”

„Смятам, че писането на пиеси е много, много сходно с композицията за струнен квартет. Когато пишете пиеса, създавате нещо, което е визуално преживяване и същевременно притежава елементи на танц, изобразително изкуство и скулптура. Болшинството хора не четат пиеси, а отиват да ги видят – така както повечето хора не четат музика. Те чуват една пиеса по същия начин, както чуват едно музикално произведение.”

„През последните четиридесет години съм имал щастието да работя с изключително талантливи режисьори, както и с някои доста некадърни. Некадърните изкривяват замисъла ми; талантливите разбират намеренията на пиесата и успяват да бъдат оригинални през призмата на моята оригиналност. Некадърните не се задоволяват с това, което съм написал – те се стремят да създадат нещо съвсем различно, а този подход не ми е по вкуса. Затова се опитвам да пиша пиеси, които са режисьороустойчиви и актьороустойчиви.”

„Продължавам да се изумявам от това как хората се шокират, като видят на сцената или на екрана неща, които самите те правят в живота си. Според Тенеси Уилямс това, което би трябвало да ни шокира, са умишлената жестокост и интелектуалният мързел. Трябва да ни смущава безразличието, тоталното безразличие. В днешно време хората се шокират от неща, които в голяма степен са остатъци от тяхното лошо, нерадостно детство.”

„…Трябва да се научим, че не винаги всичко ще бъде наред и ще има радост; че има загуба, че ужасни неща могат да се случат. Стига да осъзнаваме, че това е част от пълноценния живот – няма да имаме проблеми.”

 

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Небеса, какво съм направил?

    Така възкликва драматургът, трикратен носител на „Пулицър”, Едуард Олби за своята пиеса „Три високи жени”. А какво наистина е направил могете да видите на сцената на НТ „Иван Вазов”. Заслужава си, повече от всякакви суперлативи – бледи са пред това, което ще ви накара да възкликнете „Небеса, какво са направили?”

  • „Не се намесвай, вече си намесен…”

    Три стихотворения от Фридрих Дюренмат, когото познаваме повече като драматург, а той е и поет, и есеист, и художник, и белетрист, тръгнал си от своята Швейцария преди 27 години

  • „Веселите музиканти” пеят в зала „България” за пострадалите в Хитрино

    Народният театър и Софийската опера също направиха благотворителни представления