Сряда, 20 Ноември 2019
Жестокостта ми се сломи? Не става!

Жестокостта ми се сломи? Не става!

Маргарита Петкова за изгубените ценности и за гнева срещу безразличието

 

А не съм жесток човек, просто дядо Славейков, който днес е напуснал този свят, ме наведе на такива едни размисли. Защото мине се, не мине и из социалната мрежа защъка цитатът му „Не сме народ, не сме народ, а мърша”. И подозрително болшинството (ах, извинете за отрицателната конотация на думата, поправям се – мнозинството) се обединява в подкрепа на тази констатация. С нея оправдаваме или подкрепяме от лични нападки до политически недоразумения поединично и погрупово. Добре е, дето Петко Рачов се произнася по въпроса в първо лице множествено число. Тоест слага и себе си в кюпа народний. Не би бил иначе народен поет, народен представител, че дори и председател на народното ни събрание.

Цял живот на народното дело е отдал, тъй както го е мислил за най-добре и най на ползу роду. Няма да ви занимавам с личността, творчеството и значимостта на Славейков. Който не го е учил в училище, може да прочете в гугъл поне „Изворът на Белоногата”. Докато не са нарочили Гергана за негостоприемна българка, срамяща мирното съвместно съжителстване между два братски народа в продължение на векове. Иначе поетът се занимавал с издаване на вестници в Цариград, с учителстване из Българско, създал Даскалоливницата в Елена, защото бил прегърнал идеята за освобождение от застоялите се гости, чрез църковна независимост и просвещение. Събирал пословици и поговорки, едва се спасил при опожаряването на Стара Загора, създал заедно с г-жа Иринка 8 чеда български, а едното от тях, хем немирно, та изпоизмръзнало на ледената пързалка и се разболнавило за цял живот, хем не се струвало особено ученолюбиво на баща си, та той написал нравоучително-подигравателното „Пенчо, бре, чети!”, взело че прописало и за една бройка да вземе Нобел.

Сега бронзовите статуи на баща и син са приседнали на една пейка в десния край на площад „Славейков” в столицата и който иска, може да се фотне с тях за спомен. Повече обаче се фоткат от МОЛ-а. На ескалатора. Тъй, де, не сме народ, а… Написал си го е човекът. Ядосал се, наругал народонаселението, изпуснал парата. Лесно им е на поетите – с няколко ядни строфи казват каквото им е на сърце, пък после същият този народ чете и се замисля. Или не чете. И не се замисля. Забелязала съм зависимост, която просто няма как да бъде оборена – който не чете, той и не се замисля. Елементарно. Бая незамислящи се се плодят и множат по нашите ширини. Че и по не нашите. Няма да стигна до обобщението, че не сме човечество май, а… Щото много ме е страх, вместо метафора, това да не стане абсолютна реалност. А дядо Славейков, след като си избил гнева, взел, че се покаял. Пак по начинът, по който само поетът може. Написал „Жестокостта ми се сломи”. Преживял личен катарзис – починала майка му, г-жа Иринка останала сама да гледа дребните дечица и прозрял творецът колко е трудно на целий наш народ да влачи житейския хомот безпомощно и горестно. Поетови работи, теми за матура, основа за защита на дисертации. Нямам намерение да разчепквам дебилния въпрос „Какво е искал да каже поетът?” Ами каквото е искал, казал го е. Пенчовци, бре, четете!

Знае ли човек дали някой като Пенчо Славейков няма да се пръкне измежду четящите, и най-паче пишещите. Според Ламар, колкото повече поети има на нашата територия, толкова повече се увеличава вероятността да се роди някой нов Ботев. Лично аз не вярвам, че в това отношение диалектическия закон за количествените натрупвания, които водят до качествени изменения, може да сработи. Някак си ми мяза като да чакаш една маймуна в зоопарка да се превърне в човек. И жестокостта ми не се сломява. Гневът ми не минава. Гняв не към теб, мили роде, към теб мой народе български, въпреки че и ти като цяло нерядко си за бой. Какво е това твое търпило, ум не ми го побира. Не те коря, защото като се знам и аз как на думи стени събарям, а на дела си изкарвам гнева в ей такива писания, какво да направя друго, освен да припявам, че не сме народ, а… Народ сме, бе! Нация сме. Държава сме. И уж сме свободни, а все някой ни зажегля в хомота. И уж сме единни, а все сме разделени – по цветове, по интереси, по богатство и бедност, по радост и мъка, по здраве и болест, докато… Докато двата метра не ни приберат в спретнати редички. Единни. Ами виждате, че не ми се сломява жестокостта. Опитвам, обаче не ми се получава. Както впрочем и на дядо Славейков не му се е получило. Уж не пей ми се, не смей ми се, уж няма веч да плача, уж да тегли - думах с яд – нал тъй мъжди, пък проклех и вси, достойни за проклетства, та и себе си заедно с тях проклина накрая. На колцина от нас се пее? (Не говоря за певци на „бисери”!). И каква песен ще запеем, та да екне дружно?

А дядо Славейков 121 години почива неспокойно и духът му броди из мислите и ядните ни коментари да брои и отброява зърното от плявата, парицата-царица от черните гологани, дето не се губят, Герганите от Гери-Николките, Народа от мършата. И не мога да свърша с това. Не мога да свърша и с „О, спи ли Бог, о Бог не види ли?”. Не спи и види. Ама в кошара не вкарва. Щото не сме овце. Или поне не би трябвало. Защото вълците дебнат, а след вълците идат лешоядите. И те се хранят с мърша. Ето към тях жестокостта ми дядославейкова няма как да се сломи.

 

Маргарита Петкова, Източник: big5.bg

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)