Събота, 23 Ноември 2019
„Още тогава на самото място реших: аз ще се насладя на удоволствията...“

„Още тогава на самото място реших: аз ще се насладя на удоволствията...“

Откъс от „Път към висшето общество“ на Джон Брейн.

 

Романът излиза през 1957 година, за да изведе незабавно автора си на гребена на литературната вълна. Успехът е главозамайващ, следващата година романът е екранизиран, като за продукцията са ангажирани първокласни творци (режисьор на филма е тогава младият, но многообещаващ Джак Клейтън, а Симона Синьоре спечелва за ролята на Алис „Златната палма“ на XII кинофестивал в Кан и академичните награди на САЩ, Англия и Франция).

„Точно тогава келнерката ми донесе чай и се случи нещо, което промени целия ми живот. Може би това не е съвсем вярно; предполагам, че моят инстинкт щеше да ме доведе до днешното ми положение дори и ако онзи следобед не бях седял до прозореца в кафене „Силвия“. Може би в този миг не бях „разпределен“, както казват в Министерството на труда, но наистина ми бе показан пътят към една съдба, коренно различна, от съдбата, която по това време бях определил за себе си.

Срещу кафенето, пред една адвокатска кантора, беше паркиран нисък, спортен „Астън Мартин“ с калници като на мотоциклет. Автомобилът притежаваше здравата полезна елегантност на добрите британски спортни автомобили - това качество, което би могло да се изрази само с употребата на термини от речника на рекламните агенти: изработен от майстори, „породист“ и т.н.; аз мога да кажа само, че беше прекрасна кола и това бе достатъчно. Преди войната може би е струвала колкото три малки лимузини; такава кола не беше предназначена за делови хора, нито за семейни излети, а за играчка на някой богаташ.

Докато й се възхищавах, от кантората излязоха млад мъж и момиче. Младият мъж се готвеше да завърти ключа, за да запали колата, когато момичето му каза нещо и след кратък спор той вдигна предното стъкло. Момичето оправи косата му; този жест ме смути особено много - сякаш отново се вдигна някаква преграда пред очите ми, но сега по чисто мисловен път.

С подобна кола младежът се нареждаше автоматично в класа, много по-висока от моята, но това беше само въпрос на пари. Момичето с равномерния си загар и с късо отрязаната руса коса, чиято прическа беше толкова обикновена, че можеше да бъде само скъпа, беше далеч от моя обсег, както и колата. Но и притежанието на момичето беше също тъй въпрос на пари, въпрос на цената, която имаше диамантеният пръстен на лявата й ръка. Всичко това сега изглежда твърде явно; но дотогава аз схващах подобни истини само теоретически.

„Астън-Мартинът“ тръгна с дълбоко, равномерно ръмжене. Когато мина край кафенето към улица „Сент Клер“, забелязах масленозелената ленена риза и копринения шал на мъжа. Яката на ризата не беше извадена от сакото; той носеше тази доста театрална комбинация, с прозрачна небрежност. Всичко в него беше свободно и леко, но не уморено и отпуснато. Лицето му бе незабележително, с ниско чело и тънка, късо подстригана коса без брилянтин. Бе лице на богаташ, загладено от сигурността и добрия живот.

Той никога не е бивал принуден да работи за нещо, което е желал; всичко му е било давано. Заплатата, от която бях толкова доволен, когато ме повишиха от десети в девети клас - на него щеше да му се стори жалко подаяние. Костюмът, в който толкова се харесвах - най-хубавият ми костюм, - би му се видял евтин и неприятен. Той сигурно нямаше най-хубав костюм - всичките му костюми бяха най-хубави.

За миг изпитах омраза към него. Сравних го със себе си, общински чиновник, подчинен драскач, който скоро ще стане тъпанар, и изпитах киселия вкус на завистта. Но веднага се отърсих от нея. Не по морални съображения, а защото тогава почувствувах, пък и досега мисля, че завистта е твърде дребен и жалък порок - затворникът се мръщи, че на съседа му дали повече чорба. Това обаче не потуши яростта на желанието ми. Исках един „Астън Мартин“, исках ленена риза от три гинеи, исках момиче, обгорено от слънцето на Ривиерата - това бяха мои права, поне така го усещах, мое наследство, подписано и подпечатано.

Докато гледах как се отдалечава задницата на „Астън-Мартина“ с бляскавата нова табелка „ГБ“, спомних си за „Ефикасния тъпанар“ - главния касиер на Дафтън, който купи на старо един „Остин севън“. Това беше най-многото, което можеше да ми предложи общината, но не беше достатъчно. Още тогава на самото място реших: аз ще се насладя на удоволствията, от които се ползуваше младият мъж. Щях да прибера наследството. Това беше съвършено ясно и непреодолимо също като чувството на призвание, което изпитват лекарите и мисионерите, макар че в моя случай, разбира се, призванието ме подтикваше да правя добрина на себе си, а не на другите.

Ако Чарлз беше с мене, нещата щяха да се развият другояче. Бяхме си изработили особен начин на разговор, за да разпръснем завистта и нейната противоположност — просташкото възхищение. „Ех, какво капиталистическо животно“ — щеше да каже Чарлз. „Дай обратно дрехите на момичето, Лафърд — щях да кажа аз, — тялото й започва да посинява.“ А Чарлз щеше да каже: „Жабешките ти очи блестят похотливо. За момичето или за колата?“

Щяхме да продължим по същия начин доста време, като говорим все по-оскърбително и накрая се залеем в смях. Това беше нещо като заклинание, ритуал; откровеното признание на завистта сякаш ни прочистваше. Беше твърде смислена процедура; но ми се струва, че постигаше своята цел прекалено точно и засенчваше обстоятелството, че материалните обекти на нашата завист бяха достижими.

Аз не знаех как да ги постигна. Приличах на офицер, току-що излязъл от военното училище, който в този миг не може да преобрази безпорядъка от страх, барут и трупове в ясния и непреодолим метод на нападението. Въпреки това бях сигурен, че ще се добера до исканото положение. Започвах атака и за другите щеше да бъде по-добре да не се опитват да ме спрат. Бихте могли спокойно да кажете — генерал Джо Лемптън е започнал военните действия".

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)