*

Ние - несъпругите,ние - другите -
бракониерки
и закононарушителки,
и винаги виновни изкусителки
с дълги шлейфове
от клюки и ненависти...
За какво са ни бижута, тоалети?!..
Нас ни водят все по тъмните кьошета,
ние зъзнем под часовниците гарови
и на чакане безкрайно сме орисани...
Думи две, набързо писани,
краден час, нечакано пристигане...
Е, какво пък, стига ни!
„Слънце мое”, „празник” ни наричат.
И след дневното жестоко тичане
слагаме парфюм и руж на бузите,
свещи върху масата и тиха музика:
и сме целите любов, разбиране,
прошка и кураж...
Сами умираме.
В дълги нощи
и безкрайни празници,
на ръце като царици носени,
във снега на самотата боси...

Няма нужда да ни съжалявате!
Ние си избираме съдба такава!

© Станка Пенчева

AFISH.BG