Петък, 24 Май 2019
„Ти казваш: смея се звънливо аз…”

„Ти казваш: смея се звънливо аз…”

Три стихотворения от Екатерина Ненчева, наричана „Раненият ангел” и призната за първата изразителка в българската литературна история на интимния вътрешен свят на жената

 

МОЖЕ БИ
Замрелите в тъга струни
на моето сърце
меланхолно, -
докосна леко ти с ръце -
неволно -
може би - - - -
… И скъса болните струни
на моето сърце
меланхолно, -
едвам докоснал ги с ръце -
неволно -
може би - - - -

 

*
Когато първи път сърце ми клето
съдбата нарани без жал -
аз дълго, дълги… лях сълзи, догдето
удавих първата печал!
И ето, днес до смърт сърце ми пак ранено,
а ни сълзица не пролях;
и само болка сетих как студено
на устни ми беззвучен трепна смях.
…. Да бих могла пак сълзи днес да лея,
бих плакала до кърви аз;
да бих можла без болка да се смея -
до плач, как звучно смяла бих се с глас…

*
Ти казваш: смея се звънливо аз,
омаян слушаш ме в захлас…
Дете, дете!… Нима не чуеш през смехът -
на моята ридающа душа плачът?
И казваш често; моите очи
сърце ти сгрявали с лъчи.
Дете, дете!… Нима не виждаш ти,
че то сълза е, що в очите ми блести?

© Екатерина Ненчева

AFISH.BG