Сряда, 23 Октомври 2019
„И все пак нещо от потопения град е оцеляло – могъщата камбанария…”

„И все пак нещо от потопения град е оцеляло – могъщата камбанария…”

Днес се навършват 100 години от рождението на световно известния руски писател-дисидент и носител на Нобелова награда Александър Солженицин. Да му ръкопляска или съди вече има право единствено Бъдещето, ние сме все още само негови съвременници

КАМБАНАРИЯТА

Който от вас иска да обхване с един поглед нашата недоудавена Русия – нека да не изпуска шанса да види камбанарията на Калязин.

Част от катедралния храм, тя се е издигала в центъра на цъфтящ търговски град, близо до пазарището. Към площада, над който тя е царувала, се спускали улици, застроени с двуетажни къщи на заможни търговци. И нито един пророк не се намерил тогава да предскаже, че този древен град, оцелял от жестоките набези и на татари, и на поляци, ще бъде през осмото столетие на своя живот удавен на две трети във Волга. Такава била невежествената воля на гламавите управници: всичко е щяло да бъде спасено от втора язовирна стена, но болшевиките се стиснали и не дали пари. (Бе какво да говорим! Молога пък е цялата на дъното.) И днес, ако застанеш на брега, дори и въображението ти не ще извади вече от водната шир тази неволна Атлантида, потънала на десетки метри под водата.

И все пак нещо от потопения град е оцеляло – могъщата камбанария. Взривили катедралата или я разчоплили за тухли в името на светлото ни бъдеще – а камбанарията кой знае защо оставили недокосната, като културен паметник ли, що ли. И – ето, издига се от водата непокътната, с яка зидария, от бели тухли, на шест ката, стесняващи се като стрела към небето (най-долният кат е залят с вода), а през последните години вече и насип има отдолу, за да я пази, – стои си тя, без да се е наклонила, огънала ни най-малко, с петте си прозирни отвора и кубето с острото връхче – право към небето! А върху връхчето – по какво чудо? – и кръстът е оцелял. От големите речни кораби, нестигащи по височина, като ги погледнеш, и до половин кат, се плискат вълни по белите зидове, и от борда им вече петдесет години зяпат съветските туристи.

Като по живи рани, бродиш по тъжните оцелели улици, тук-там с полусрутените вече къщички на онези изселени някога на бърза ръка жители. На фалшивия кей калязинските жени, запазили старата си привързаност към изконната мекост и чистота на волжката вода, се мъчат да изплакват прането. Полузамрял, пречупен, недоубит град, с жалки останки от някогашните китни сгради. Но и в това запустение хората, излъгани, изоставени, нямат друг избор освен да продължават да живеят. И да живеят тук.

Но и за тях, и за всички, които са видяли това чудо с очите си: ето я, стои камбанарията! Стои, не пада – като нашата надежда. Като нашата молитва: не, не ще позволи Господ да потъне докрай цялата Рус…

 © Превод от руски: Андрей Романов, „Мъничета”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)