Петък, 14 Декември 2018
„Напоследък нещата се менят толкоз бързо, че всичко се забравя, да не говорим, дето почти никой вече не чете газети…”

„Напоследък нещата се менят толкоз бързо, че всичко се забравя, да не говорим, дето почти никой вече не чете газети…”

Откъс от романа на Антъни Бърджес „Портокал с часовников механизъм”, който ще ви накара да продължите да го четете (или да препрочитате), докато не стигнете до последната страница. Защото… Ще разберете защо.

 

„Портокал с часовников механизъм" е явление в световната литература. Запомня се главно с несъществуващия език, на който говорят „литъл Алекс и неговите друзя”: чудат тийнейджърски жаргон, истинска еквилибристика с английски и руски, изпъстрен тук-там с думи от немски, френски и дори от цигански. Антъни Бърджес (1917-1993), авторът на това прозрение за неизбежния бунт срещу обезличаващата Система – винаги и навсякъде – е един от социалните пророци на ХХ век, признат още приживе за класик на модерния роман. Написаното от него в далечната 1961 година е шокирало като зловеща фантастика, но се сбъдва и до днес, в съвременната ни Матрица. За трайната слава на книгата допринася и въздействената й екранна версия, създадена от друг гениален бунтар – режисьора Стенли Кубрик. Филмът от 1971 г. е култов и е признат от критиката за един от 100-те шедьоври на световното кино.

„— Сега накъде, а?

Бяхме аз, значи Алекс, и моите трима друзя, Пит, Георгий и Смотания Дим, седяхме в млечния бар „Корова“ и си блъскахме рассудока какво да правим с тая шибана зимна вечер, тъмна като в рог и холодна, макар и суха. Млечният бар „Корова“ беше местечко, в което се пиеше не само мляко, но вие, братлета, може вече да сте зафоргетили какви бяха тия барове — нали напоследък нещата се менят толкоз бързо, че всичко се забравя, да не говорим, дето почти никой вече не чете газети. И так, там се пиеше мляко, подсилено с нещо друго. Нямаха разрешително да продават алкохол, но още не им забраняваха да пробутват ония, новите гадости и да ги сипват в кравето молоко, тъй че като го пиеш с „Велосет“ или „Синтемеск“, или „Дренкром“, или две-три други нещица, за петнайсетина минути ти става толкова хорошо, все едно, че са те понесли бог и всичките му светии и ангели, а мозгът ти го прорязват мълнии. Поркаш си „режещото мляко“, както му викахме тогава, и усещаш, че сам се точиш някому, и си готов да се включиш в някой мръснишки номер двайсет срещу един… Точно така си сръбвахме през оная вечер, с която започвам сейчас своя разказ.

Карманите ни бяха пълни с денги, та нямаше нужда да гоним още сухо, като фраснем някой дедик в тъмното и докато смотрим как плува в кровта си, да броим плячката и да делим на четири; нито да прилагаме шокова терапия на някоя дърта посивяла пуйка в магазина и с хохот да се ометем с мангизите й. Защото, както се казва, денгите не са всичко.

Четиримата се носехме по последна мода, а по онова време тя беше черни брюки съвсем по крака с каучуков щит отдолу, точно на чатала, та хем да пази, хем да изпъква при подходяща светлина. Моят щит беше с формата на паяк, на Пит беше рука (по-точно длан), Георгий, передставте си, носеше цветок, а Смотания Дим си бе пъхнал клоунска морда — нали си нямаше понятие кое как е и беше (и томаневерниците ще кажат) най-голямата мъгла от четирима ни. Освен това носехме якета до кръста без ревери, с широките рамене с подплънки, дето им викахме плечо, за да заблуждаваме хората, че сме големи буци. Имахме, братлета, и от ония белезникави галстуки, същинско картофено пюре, раирано с вилица. Волосите си пускахме не много дълги и бяхме обути с едни жестоки сапоги, само за ритници.

— Сега накъде, а?”

© Превод от английски: Мариана Екимова-Мелнишка

AFISH.BG