Сряда, 12 Декември 2018
Стискай зъби или (с)помени за мъже

Стискай зъби или (с)помени за мъже

Маргарита Петкова за Архангеловата Задушница днес, когато нашите мъртви ни напомнят, че човек живее, докато са живи спомените за него

 

Както седях на пейката в гробищната черква, сред задушливия дим от вощениците, нечуваща мрънкането на свещеника, бързащ да извърши богослужението, щото го чака следващото опело, душата ми се измъкна и се плъзна в дървеното нещо, дето лежеше баща ми. Легна на рамото му, опря се в бузата му, сгуши се в най-сигурното място на света. Приюти се. Бузата на татко не беше студена. Когато съм била бебе и съм огласяла с рев комуналната квартира, татко си долепвал бузата до моята и съм млъквала веднага. Майка винаги го разказваше с изумление. Помня как сестра ми също спираше да плаче начаса до татковата буза. Вероятно сме изпитвали тази сигурност, тая защита и неприкосновеност, това блаженство, в което душата ми потъна. Нямаше нищо друго, светът, този, познатият наоколо, го нямаше, пресекливото каканижене го нямаше, димът от свещите и кандилото го нямаше, едното вселенско спокойствие беше останало и беше обгърнало душицата ми. Благодаря ти, Господи, мъркаше душата ми, тук съм си, при татко съм си и така ще си остана завинаги. Тогава бузата на татко потрепна, сякаш той стисна устни. Душата ми се надигна, видя тялото ми, зад което бяха застанали синовете ми, готови да го поемат, когато залитне, видя ръката на дъщеря ми, която стискаше моята, срещна очите на сестра ми, светлите й като моите очи, почернели от непосилната мъка, блъсна се като в стена в последните сили на майчицата ми… Не искаше душата ми да се отлепи от бузата на татко, искаше да замине с него към онази Бразилия, с която винаги съм оприличавала смъртта. Бразилията, до която всеки от нас един ден ще стигне. Един ден, но не този, разбрах го. Отлепи се душата ми, както се къса живо месо от живо тяло, върна се в тленната си опаковка, въздъхна и се намести, готова за предстоящата лекота на битието, която е най-тежкото нещо на света. Светът без баща ми. Но светът, в който са децата ми. И който очаква техните деца. Кълна се, че когато погледнах към татко, една лека усмивка беше плъзнала по стиснатите му устни. Хайде, Петкова, казах си, поемай щафетата, от тук нататък ще е все тъй. Все ще изпращаш, все душата ти ще иска да остане приютена и все ще се връща обратно, защото такъв е животът, такава е смъртта, приемаш и продължаваш. Но никога повече, казах си, не си причинявай да гледаш към дървеното нещо, в което са сложили да лежи част от душата ти, спести си претупаното или помпозно заупокойно служение, бягай от задушливия дим на свещите, остатъците от които след това ще приберат и ще изпратят за изливане на нови свещи, за ново опело. Богохулно може да звучи за някого, но това са си моите договорки с Бога и сме се разбрали по въпроса.

Когато Виктор тръгна от Берн за Бразилията, знаех, че няма да го погледна през краткия му престой нито на поклонението, нито на опелото, нежели при спускането в ненаситната. Бяхме се разбрали по въпроса отдавна. Душата ми се повдигна на пръсти, целуна го по челото „До скоро, копеле”, а устните ми се стиснаха още повече. Понякога се разтягат в усмивка, копелето не ме оставя, току прелитне над някой образ или някоя дума, блъсне ми химикалката и смехът му ме вкарва в правите редове. Паля цигара и я оставям да изгори до филтъра в пепелника. И отивам да сготвя на децата си.

Че Дончо се е качил на кораба ми се обадиха, думите ме проснаха като перфектен нокдаун, но душата ми вече имаше опит от батето му, както той наричаше баща ми, та тръснах глава, прехапах си езика и се изправих, когато в Парламента на извънредното заседание, проточило се до среднощ, го почетоха с едноминутно мълчание. След него, който населяваше вселената на българската литература с точните и спасителни думи, едноминутното мълчание продължава да виси с години. Дончо, който отвори очичките на мен, сляпото котенце, за да виждам животът и литературата по правилния начин, а не като шекерче на клечка или като потънала гемия. По-големият брат на душата ми. Мъжката й половина. С половин душа може да се живее, вярвайте ми, ако тя е била научена да бъде достатъчно голяма и да пази спомена за цялостта си. Благодаря ти, Доне, царство ти небесно, земното ти принадлежеше. Знам, че ми пазите място на масата Горе. Уютно е да го знаеш. Неуютно е да знаеш, че всички си тръгват, но алчна е Бразилията.

Моят човек се изправи гордо, както винаги го е правил, зад руля, оттласна се от земната шир и пое към небесната. Ударът ми изкара въздуха, стиснах зъби, чух скърцането им, сякаш чувах спирачките по серпантините на прохода Шипка, когато там си правехме нощни скоростни отсечки с Моя човек. Очите ми не са на мокро място, не давя мъката си в алкохол, стискам зъби, стискам устни, стискам юмруци. Да, бе, понякога предателската влага на синовната ми, бездомна и любовна неприютност замъглява ясния ми взор, но си казвам, че дим от цигара ми е влязъл в очите, че лукът, дори и когато го режеш в чопър, люти идиотски, че очилата ми са за смяна. Щото а съм ревнала, а съм се удавила. А във флотилията за Бразилия моят кораб още не е на рейд. Ред в тая работа, знаете, няма.

Голямата Задушница днес, Архангеловата, Мъжката, стиска за гърлото всички, дето си имат своите непрежалими мъртви, тези, благодарение на които живеят. Всеки ще ги почете, както му е реда. Аз го правя в сърцето си. Сърцето ми е наполовина засипано с пясък, в който горят забучените там вощеници и техните пламъчета стоплят другата половина, живата, огнената, карат я да бие без да бърка ритъма и римата на живота и смъртта. Стискам зъби не за друго, а за да не се полъсти пак душата ми, да се изсули с дъха ми и да се кротне в блаженство на рамото на татко, или да тръгна към него със следващия, когото ще изпратя. Стискам зъби, защото имам да допиша две-три пространства, да издундуркам още пет-шест внучета, да си разчистя сметките с тая работа, дето тук няма кой друг да я свърши, тъй е отредил Господ, че мене чака, тебе чака, нас ни чака, и вас също, така че, Михаиле, Душегубецо, и ти чакаш да си я свършим. После… После си е за после, дотогава стискайте зъби и дръжте душите си високо, по-близо до вашите хора Оттатък, което значи и по-близо до Б… До Бог, бе! Бразилията няма да ни избяга.

© Маргарита Петкова

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)