Сряда, 14 Ноември 2018
Артюр Рембо: Животът е фарс, който всеки е принуден да изпълнява

Артюр Рембо: Животът е фарс, който всеки е принуден да изпълнява

Избрани цитати от талантливия „невръстен Шекспир”, роден на днешния ден преди 164 години

 

Виктор Юго го нарича „невръстен Шекспир”, макар че приживе няма издадена стихосбирка и не е разпознаван като поет, а само като търговец на оръжие. Роден е на 20 октомври 1854 година в Шарлевил, Франция, и цялото си творчество създава между 15 и 19-годишна възраст. Той е Артюр Рембо – момчето бунтар на поезията на 19-ти век.

Юношеството му е тежко. Баща му - морският капитан Фредерик Рембо напуска семейството, а майка му Виали Кюиф едва свързва двата края и издържа четирите си деца. Артюр мечтае да живее в Париж и скоро успява да иде в града на неограничените възможности. Той изпраща едно от най-известните си стихотворения „Пияният кораб” на Пол Верлен, който от своя страна му праща еднопосочен билет за Париж. Великият френски поет приютява, издържа и помага на Рембо да влезе в средите на парижката бохема. Верлен е женен за 17-годишната и бременна Матилда Мауте, но двамата с Артюр имат бурна и хаотична връзка, за която отричат да преминава границите на приличието. Интересна екранизация на познанството между Верлен и Рембо е филмът „Пълно затъмнение” (“Total Eclipse”) с Леонардо ди Каприо и Дейвид Тюлис.

Рембо и Верлен злоупотребяват с абсент и хашиш, а Рембо спира да пише и започва безделнически живот. "Моралността е слабост на ума" и "Животът е фарс, който всеки е принуден да изпълнява", твърди той. След пиянска свада през 1873 год. Верлен прострелва Рембо в ръката. Следва затвор за по-възрастния поет, а за Рембо – нова връзка. През 1874 г. той се сближава с Жерменом Нуво и няколко месеца живеят заедно в Англия. После Артюр започва живот на безкрайни странствания в държави от три континента - посещава Дания и Швеция през 1877, а през 1878 работи в Кипър за френска фирма. През 1879 г. Артюр се завръща в родния си град, където помага на свои роднини във фермата им.

Рембо се занимава с всичко друго, но не и с литература. През 1891 г. е намерен тумор в десния му крак, в резултат на което е парализиран, а кракът му - ампутиран. Умира на 10 ноември 1891 г. само на 37 години. Първоначалната диагноза е артрит, но след ампутацията на крака му става ясно, че е бил болен рак.

В литературата Рембо бива оценен едва десетилетия по-късно. Смята се, че е един от най-талантливите продължители на някои от поетическите принципи на Бодлер.

Представяме ви избрани цитати на поета:

 „Ако вярвам, че съм в ада, значи съм.“

„Никога не бих могъл да изхвърля любовта през прозореца.“

„Моят бог беше нещастието.“

„Моралността е слабостта на ума.“

„Поетът се превръща в ясновидец в дългия, обширен и болезнен път на чувствата.“

„Сатана, клоун такъв, искаш да ме изкушиш със своя чар!“

„На седемнадесет човек е само млад.“

„Любов… няма такова нещо. Това, което събира семействата, е глупост, егоизъм или страх. Но не и любов. Тя не съществува. Има интерес, привързаност, базирана на личностна печалба, самодоволство. Но не и любов.“

„Безсмислена младеж, поробена от всичко? Като бях твърде чувствителен, аз похабих живота си.“

Да си припомним поемата му „Пияният кораб”:

"Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени – 
индианци гребците нападнаха с вой 
и на стълбове цветни за живи мишени 
ги привързаха голи в пламтящия зной.

Безразлично ми беше кой с мен продължава 
с едро фландърско жито, с английски памук 
и поех, щом се свърши дивашката врява, 
все едно накъде – по-далече от тук.

Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска, 
тая зима бях трескаво глухо дете, 
полуострови чакаха с ужас развръзка– 
по-величествен хаос не помнеха те.

Свобода, от стихиите благословена! 
По вълните – смъртта, казват, дебнела в тях – 
като тапа се мятах без страх десет дена, 
заслепен, и окото на фар не видях.

В моя трюм се просмука вода, заклокочи – 
сок от кисела ябълка в детски зъби – 
и разплискани сини вина, и бълвочи 
тя изми, и кормилото с трясък изби.

Потопих се сред тази безкрайна Поема 
на морето, изяло лазура зелен – 
в млечен сок и звезди: там към трюма поема 
всеки срещнат удавник – щастлив и вглъбен.

Там, където на тласъци сводът кърви, но 
потъмнява, умре ли горещия ден, 
по-стихийна от дарба, по-силна от вино 
кипва с бяс любовта – сок отровно червен.

Виждах как между облаци огън прескача, 
а в зори – сред парцали сребро – синева 
като ято подплашени гълъби в здрача. 
Би излъгал човек, че е виждал това!

Гледах слънцето – в спазми от ужас мистичен, 
над водите разляло лилави петна, 
многогласни и бурни – хор в театър античен – 
се надигаха тежко вълна след вълна.

Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена, 
за целувка по мокрите морски очи, 
бликащ сок, а от фосфора – песен стаена, 
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.

Аз бълнувах как морската дива стихия – 
пощръкляла чарда – свойто гърло дере, 
без да знам, че в сияйния крак на Мария 
си разбива муцуната всяко море.

Ах, една ли Флорида реши да ме слиса: 
сред цветята – очи на пантери – народ 
с гладка кожа в небесни дъги, те юзди са 
над морето – зелени табуни през брод.

Гледах, дишат блатата – кошове огромни, 
гние в зноя в тръстиките Левиатан, 
а прибоят, додето човек се опомни, 
прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.

Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава 
и лагуни, където на клон оголял 
с дървеници гигантска змия се сражава 
и се свлича разкъсана в топлата кал.

Бих показал с възторг чудеса на децата, 
как вълни –златни рибки – запяват край мен, 
как цветя като пяна водата подмята 
и политам, от вятъра в миг окрилен…

А на зони и полюси жертва – морето 
ме люлее със стона на всяка вълна, 
щом с цветята си с жълти смукала ме спре то… 
Коленичех тогава – по-слаб от жена.

Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки – 
русооки глупаци, поели на път, – 
аз разтварях обятия, задъхал се в пръски, 
и удавници влизаха нощем да спят.

Но аз, кораб възлязъл по водните стълби 
сред звездите, разбъркани от ураган – 
ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би 
да спаси моя скелет, от пяна пиян –

аз – лилава мъгла върху мен още свети – 
като зид свода огнен пробивал със стон, 
в трюма взел конфитюр за добрите поети 
от лазурни сополи и слънчев планктон,

луд, от морските кончета хукнал да бяга, 
аз, дъска от луната в петна стеарин 
(денем юли събаряше свода с тояга 
и се сцеждаше в дупките ултрамарин),

аз, разтърсван за миг, щом в морето унило 
Маелщром се замята, от страсти обзет, 
аз, предтечата вечен на синьо мъртвило, 
зажаднях за Европа с прогнил парапет.

Всички острови, звездните архипелази 
са за скитника, който върви ден и нощ – 
и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази, 
в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!

Стига плачове! Всяка луна е ужасна, 
всяко слънце – горчиво, додето умре. 
Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна… 
Разтвори се, мой трюм! Погълни ме, море!

Европейска вода – черна локва това е, 
край която, приклекнало в здрача студен 
с книжно корабче бедно дете си играе 
и изпраща с тъга отлетелия ден.

Аз не мога, море, люшкан в твойта умора 
пак спокоен да гледам – недей ме мъчи!– 
ни търговските флагове, горди в простора, 
ни брега, в мене впил ужасени очи."

 

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)