Вторник, 16 Октомври 2018
„Твой приятел вечен: Весел Патиланчо”

„Твой приятел вечен: Весел Патиланчо”

60 години, откакто Ран Босилек, с творчеството на когото са израствали и ще продалжават да растат поколения българчета, се усмихва на детските пакости от небето - с най-чистата и доброжелателна усмивка. Да си припомним неговите Патиланци!

 

Драги ми Смехурко,

Бързам да ти пиша. Но как да захвана? Ще почна направо с баба Цоцолана. Ех, да знаеш само колко е припряна! Но аз се не стреснах. Прислужник й станах.

Чух край мен да казват: „Горкото момченце! Има да си пати. То не знай, че баба честичко налага!“

Но и те не знаят, че мен Патиланчо ме дигат и слагат. Не знам по-нататък що има да става. Но моята баба страх ми не внушава. Тя лесно се сърди. Ала пък и лесно гневът й минава. Кресливичка пада, но не се преструва. А за мен, Смехурко, това много струва. Що трябва да правя всякога ще зная. Тя самичка вчера си каза каква е.

— Патилане — рече, — ти трябва да знаеш, че аз съм припряна.

— Нищо, бабо, нищо. Затуй пък аз нося сърчице засмяно.

— После, Патилане, моята ръчичка възтежичка пада. Та ако те нявга така поналожа…

— Нищо, бабо, нищо. То без туй не може. Добре се разбрахме.

После мойта баба две стомни донесе и така ми рече:

— Хе там на мегдана, оттук недалече, за вода ще идеш. Чешмата ще видиш. Тъй е обичаят. По вода да тръгне от сега до края.

— Зная, бабо, зная.

И аз се завтекох с шарените стомни. Тичах да се върна. Та бърз и послушен баба да ме помни.

Ала нали има глава да си пати. Без да ме съгледа, колелото блъсна в мен съседа Страти. Той литна, горкият, нагоре с нозете. Ала и аз счупих стомните, и двете. Но стисках им здраво дръжките в ръцете.

Ни жив, нито мъртъв, при баба се върнах. Счупените дръжки отдалеч тя зърна. Ех, че като викна баба Цоцолана!

— А бре, Патилане! С това ли захвана? Жив не ще останеш, ако те подхвана!

Но аз й разказах как белята стана. И лесно й мина.

— Кой, Страти ли? — рече. — Зная го аз него! Той три пъти вече как тая година и мене събаря. Не можа ли барем там да се пребие!

— Ох, стига му, бабо! Сега на чешмата раните си мие.

— Така му се пада. Вчера щял да смаже съседката Рада. Но той още днеска стомните ще купи. А ти тичай! Със бялото менче иди на чешмата. С него и да паднеш, няма да се счупи!

Със бялото менче донесох водица. Всичко се заглади. И аз не опитах как лекичко милва на моята баба тежката ръчица.

Чакай второ писмо, драги ми Смехурко.

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

© Ран Босилек, „Патиланци”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)