Петък, 14 Декември 2018
„Аз съм като човек, който се прозява на бала, а не отива да спи само защото я няма още каретата му.”

„Аз съм като човек, който се прозява на бала, а не отива да спи само защото я няма още каретата му.”

Откъс от романа „Герой на нашето време”, в който великият руски писател Михаил Юриевич Лермонтов напипва чертите, характерни за всяко едно „загубено поколение”, за да докаже че „на небето няма повече постоянство, отколкото на земята”

Два часът през нощта… не ми се спи… А би трябвало да заспя, та утре ръката ми да не трепери. Впрочем на шест крачки е трудно да не се улучи. О-хо! Господин Грушницки! Вашата мистификация няма да сполучи… ще си сменим ролите: сега аз ще трябва да търся на бледното ви лице признаци на таен страх. Защо самият вие определихте тези съдбоносни шест крачки? Мислите, че аз безропотно ще ви подложа челото си… но ще хвърляме жребие!… И тогава… тогава… Ами ако неговото щастие натежи? Ако моята звезда най-после ми измени?… И не е чудно: тя толкова дълго служи вярно на моите прищевки. На небето няма повече постоянство, отколкото на земята.

Че какво? Като ще се мре, да се мре! Загубата за света не е голяма: па и на мене самия вече ми е твърде скучно. Аз съм като човек, който се прозява на бала, а не отива да спи само защото я няма още каретата му. Но каретата е готова… прощавайте!…

Прекарвам през паметта си цялото си минало и неволно се питам: защо съм живял? С каква цел съм се родил?… А навярно тази цел е съществувала и навярно съм имал важно предназначение, защото чувствувам в душата си безкрайни сили… Но аз не разбрах това предназначение, аз се увлякох по примамките на празните и неблагодарни страсти; от техния огън излязох твърд и студен като желязо, но загубих навеки пламъка на благородните стремежи — най-хубавия цвят на живота. И оттогава колко пъти вече съм играл ролята на брадва в ръцете на съдбата! Като оръдие на наказанието падах върху главите на обречените жертви, често без злоба, винаги без съжаление… Моята любов никому не донесе щастие, защото аз нищо не жертвувах за онези, които обичах: аз обичах за себе си, за собствено удоволствие; аз само удовлетворявах странната потребност на сърцето, като поглъщах жадно техните чувства, тяхната нежност, техните радости и страдания — и никога не можах да се наситя. Така измъчваният от глад заспива в изнемога и вижда пред себе си разкошни яденета и пенливи вина; той с възторг поглъща въздушните дарове на въображението си и му се струва по-леко; но щом се пробуди — мечтата изчезва… остава удвоеният глад и отчаянието!

— И може би аз утре ще умра!… И няма да остане на земята ни едно същество, което докрай би ме разбрало. Едни ще ме сметнат за по-лош, други за по-добър, отколкото съм всъщност… Едни ще кажат: той беше добро момче, други — мерзавец. Но и едното, и другото ще бъде погрешно. След това струва ли си трудът да се живее? А все пак живееш — от любопитство: очакваш нещо ново… Смешно и досадно!

© Превод от руски: Христо Радевски

AFISH.BG