Сряда, 19 Септември 2018
„А сега дойде Манол. Погледна ме и аз онемях…”

„А сега дойде Манол. Погледна ме и аз онемях…”

Откъс от романа на Антон Дончев „Време разделно”, който остава безспорен в нашата литература по волята не на критиците, а на българския народ

 

Гледах я и хубостта й заличи пътищата, по които бродех, а сърцето ме болеше и малко оставаше да прокълна и жребия си, и расото си. И тя ми каза още:
— Отраснали сме заедно с Момчил. Маноловия син. Един ден преди много години се къпахме в реката и видяхме, че сме различни. Оттогава се свенях от него и ме теглеше да го видя. Миналата пролет разбрах как идват децата на света. И оттогава исках той да е баща на децата ми. Хубаво ми беше да го посрещам във воденицата, хубаво ми беше да излизам горе, на високата планина, и да го виждам край овцете му. Когато знаех, че ще дойде, обличах най-милата си руба, когато знаех, че ме слуша, пеех най-милите си песни. А сега дойде Манол. Погледна ме и аз онемях. Той дойде при мене, както цар иде при слугинята си, приближи ме, както вълкът приближава агнето. Говореше ми, че къщата му е празна, че животът му минава, че иска да има още синове и дъщери. И аз се преклоних на рамото му. И хем той стоеше над мене и аз не можех да ида против волята му, хем стоях нависоко, а той стоеше под мене и гледаше нагоре. Бях като една, която сънува. Обич ли е това, отче, или магия?
Що можех да й кажа? Що знаех аз за обичта и защо дойде тя при мене? Рекох й, както би рекъл и баща й:
— Всичко е от бога. Питай сърцето си.
А тя ме гледаше с отворени, ясни очи, в които нямаше срам и разкаяние. И ми рече полека:
— Знам, че е грехота, ала ако питах сърцето си, бих ги взела и двамата.
Тогава млъкна и аз видях, че отдолу идат Момчил и братът й Горан. На Момчилово рамо стоеше соколът му. А Момчил беше бял като цвете. Когато спряха пред нас, той рече със задавен глас:
— Елице, вярно ли е, че до неделя ще се жениш за баща ми? А тя му рече:
— Защо ме питаш?
И той пак я попита, и ми се стори, че ще заплаче:
— Елице, кажи ми, вярно ли е?
И стояха един срещу друг, и се гледаха — все едно че нас с Горан ни нямаше. И соколът на Момчиловото рамо гледаше Елица, а очите му бяха кръгли, диви и студени. Пък после соколът стрелна встрани глава и се загледа в Момчиловите очи и аз трепнах, както неведнъж, защото все ми се струваше, че ей сега жестокото пиле ще клъвне и ще изпие черните момкови очи.
И пламна гняв в Елицините зеници, пламнаха страните и устните й, та викна тя на Момчил:
— Помниш ли, когато дойде подзиме да се прощаваме и аз бях заспала на поляната? И ризата ми беше разтворена, и вълненикът ми беше набран нагоре. А ти ми викна, та станах. Защо не се наведе?
А той само я гледаше и не вярваше, че чува такива думи. И тя пак викна:
— Помниш ли, като дойдох горе при тебе и се гонехме из гората, и ти ме настигна до една ела и лицето ми гореше, и пазвата ми гореше, и милно ти се помолих да ме пуснеш. И ти ме пусна. Защо ме пусна?
А той отвори уста и не можа да проговори. И тя все викаше, като че щеше да заплаче:
— Помниш ли, като ти казах оная нощ, когато нямаше луна, а звездите бяха два пъти повече, да дойдеш с мене до извора, та да си налея менците? И те държах за ръката, а ти ми думаше: „Не бой се, не бой се.“ Не ти ли дойде наум, че всяка вечер без тебе ходя за вода. Защо не ме прегърна?
И чак сега той можа да рече:
— Елице, Елице, Елице…
А тя тропна с крак и му рече с омраза:
— Викай ми сега Елице, защото след неделя ще ми викаш мамо.
И като видя, че той закри лице с длани, рече му тихо:
— Кацна пилето на рамото ти, а после отлетя? И кацна на друго рамо. Защо се чудиш? Един е Манол по цялата планина.

© Антон Дончев, „Време разделно”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)