Неделя, 17 Ноември 2019
„Един-единствен прилеп от цялата колония не пазеше тишина — едно пълничко бебе, което нарекохме Амброуз и което майката се опитваше да отбие…”

„Един-единствен прилеп от цялата колония не пазеше тишина — едно пълничко бебе, което нарекохме Амброуз и което майката се опитваше да отбие…”

В Европейската нощ на прилепите ви предлагаме откъс от пътеписа на известния писател, зоолог и пътешественик Джералд Даръл „Златни прилепи и розови гълъби”

Прилепите висяха неподвижно в мрежите и тъй като не бяха уплашени и не се мъчеха да се освободят, решихме да почакаме, преди да ги измъкнем от там и да видим дали няма да се хване още някой. През следващия половин час още няколко прилепа излязоха над поляната, но бяха много предпазливи и летяха твърде високо, за да се оплетат в мрежите. Накрая стана ясно, че повече няма да уловим, затова приготвихме кошничките и се заехме да освободим нашите пленници.

Първо определихме пола им и с раздразнение установихме, че са все мъжки. Отблизо бяха дори още по-красиви, отколкото от разстояние: гърбовете им бяха в ярко лисиче кестеняво червено, което преливаше в блестящо златотъкано на раменете и коремчетата. Черните като сажди крила имаха нежността и мекотата на велур. Смешните, чипоноси, златисти личица с бледи сламеножълти очички им придаваха чудатия и възмутен вид на миниатюрни крилати мечета играчки, фините мрежи бяха свършили добра работа и бяха омотали деликатните крила така надеждно, че след четвърт час безуспешни опити да освободим едно-единствено крило се отказахме и просто прерязахме мрежата. Дори това трябваше да стане много внимателно, за да не порежем или нараним чувствителната мембрана на крилата, като в същото време нанесем минимални повреди на мрежата.

Късно следобед се върнахме на поляната при нашите двама верни ловци на прилепи. Светлината вече угасваше, когато се покачихме отново на наблюдателния пост и огледахме колонията. Общо взето, движение почти нямаше, въпреки че прилепите спяха неспокойно и често много умело променяха позата си, като изключително ловко се придвижваха по клоните с помощта на кукичките по крилата си. Беше много рядко някой да се надигне, отпуснато да изпляска с криле в кръг и после да се върне на същото или на друго място за спане. Като цяло колонията беше съвсем мълчалива и само от времена време, ако някой прилеп се окажеше твърде близо до спящите си другари, се чуваше караница.

Един-единствен прилеп от цялата колония не пазеше тишина — едно пълничко бебе, което нарекохме Амброуз и което майката се опитваше да отбие. Той съвсем не се отнасяше с разбиране към това. Въпреки че на ръст бе почти достигнал майка си, не разбираше защо да не се катери по нея като преди и защо да не суче, когато му се иска. Майката обаче бе непреклонна и неговата раздразнителност и ярост бяха ужасни за слуха ни. С цвърчене и пронизителни крясъци Амброуз преследваше нещастната си майка от клон на клон, опитваше се да я достигне с кукичките на крилата си и когато не успяваше, от безсилие надаваше гневен писък. Тази ужасна врява прекъсваше единствено когато нервите на майката не издържаха и тя се преместваше на някое по-отдалечено дърво. Тогава за известно време Амброуз преставаше да пищи и концентрираше усилията си да събере смелост и да литне подире й. После се присъединяваше към нея и веднага щом се съвземеше от летенето, отново започваше да хленчи и досажда.

— Какъв отвратителен прилеп — каза Ан. — Ако беше мой, досега да съм го заклала.

— Трябва да го пратят в частно училище — каза здравомислещият Джон.

— По-добре в поправително училище — предложи Ан.

— Мога само да кажа, че се надявам да не го хванем случайно в мрежата. Със сигурност ще трябва да го пуснем, дори и да е женски — казах аз.

— Съвършено вярно — каза Джон. — Представете си това чудо да ни врещи по цял ден.

Когато се стъмни, се прибрахме в колибата от бананови листа и прекарахме нощта с няколко упорити гигантски охлюва, няколко милиона комара и една-две едри и войнствени стоножки. Плъхът не се появи и можех само да предположа, че е в дупката си с нервно разстройство. На сутринта видяхме, че са се хванали още два прилепа, за щастие, женски. Измъкнахме ги от мрежата и грижливо ги пренесохме до класната стая, където пленниците ни от миналата нощ се бяха устроили много добре. Подът бе покрит с гуано и навсякъде бяха разпилени плодове.

Билетите ни бяха за полета до Мавриций в два следобед на следващия ден. Това означаваше, че трябва да попълним квотата от прилепи рано сутринта. Успехът на начинанието висеше на косъм, но, за наше щастие, зеленикавата светлина на зората разкри, чеса се хванали още тринадесет прилепа с необходимия брой женски между тях. Бяхме уловили общо двадесет и пет, от които седем мъжки щяхме да пуснем обратно. Освободихме тринадесетте прилепа от примката, поставихме ги в отделни кошници, сгънахме мрежите и за последен път се изкатерихме по стръмната пътека, която ни отведе от Долината на драпираните гълъби. Докато вървяхме, продължавахме да чуваме умолителните писъци на Амброуз към майка му. Ето един прилеп, твърдо решен да не се превърне в изчезващ вид, ако може да го избегне.

Превод от английски: Екатерина Димчева

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)