Вторник, 07 Юли 2020
„С онзи образ на Божията майка, който рисуват в иконите "Умиление Богородично"…”

„С онзи образ на Божията майка, който рисуват в иконите "Умиление Богородично"…”

AFISH.BG ви предлага един разказ на нашия колега Марио Трифонов, в който се преплитат канона и съвременната действителност през призмата на своеобразен магически реализъм

МАРИЯ Д. И БЕЖАНЦИТЕ

Мария Д. взе чашата с кафе и дръпна завесите на прозореца. Днешната октомврийска утрин беше съвсем различна от предишните. Само за една нощ всички цветове сякаш бяха умрели, оцелял беше само сивият. Гледката напомняше на истинска графика - бяло, черно и много, много безрадостно наситено и хладно от тази багра на тъгата. Циганското лято беше подвило лисичата си опашка нашарена в червено, жълто и рижаво, и не само, че се беше предало, но и се беше запиляло някъде на майната си. Това, което следваше беше само еднa отегчителна и неумолима закономерност - зимата за пореден път да завладее всичко и да се настани трайно - както по улиците, така и в сърцата на хората.
Котката, която неусетно се беше намъкнала в кухнята, се отри в крака й, изви гръбнак и тихо изсъска. Мария Д. знаеше какво означава това. Тя просто искаше да й каже следното: „Да, животът е пълна отврат, от която даже и на мен ми иде да си изповръщам червата, ето защо не си заслужава да отваряме дума за него. Но поне имаш мен, нали?“. Жената се усмихна и погали животинчето. Сипа му храна и пак потъна в мислите си. Предстоеше й поредният ден, в който просто нямаше какво да се случи.
Влезе в банята и след като изми лицето си с гъбата, безжалостно се загледа в огледалото. Беше приела със стоическо примирение всички бръчки, с които онази стара мръсница Съдбата беше белязала лицето й, но не можеше да свикне с тези над устните. Правеха я да изглежда като свадлива стара жена, а това я обиждаше прекалено много, именно защото не беше такава по характер. С тъжна обич си спомни за своя починал съпруг, който още на втората им среща беше сравнил нейната тогавашна одухотворена красота с тази на Дева Мария. И то точно с онзи образ на Божията майка, който рисуват в иконите "Умиление Богородично" - допряла наклонената си глава към Иисус, сякаш искаща да го защити от това, което го чака, когато ще навърши трийсет и три години.
Мария Д. отиде в антрето и облече престилката си на работничка от столична чистота. Да, така се беше случило, че я беше заменила с тази на медицинска сестра по независещи от нея обстоятелства. Просто никой не искаше да вземе на работа жена, която беше почти на 60. Заключи външната врата, прекръсти се по навик и тръгна към спирката.
По улицата дъхът й се вихреше в облачета от бяла пара. Това пак я накара да се замисли за мъжа си. Макар и да беше лекар, той твърдо вярваше, че умира само тялото, но не и душата. И твърдеше, че всяко издишване я пуска за малко навън, а вдишването я връща вътре в нас. И така цял живот - докато се стигне до онзи момент, в който с последния дъх тя си тръгва завинаги. Той много обичаше да се разхождат заедно точно в такива утрини, когато дъхът им се смесваше в студа. Тогава винаги й казваше следното: "Виждаш ли? Душите ни се сляха в една!". Липсваше й болезнено много! Беше си отишъл преди години, когато по злостна ирония на живота, а той е всепризнатият майстор на такива, беше издъхнал край операционната маса, докато спасяваше поредният пациент с масиран инфаркт на миокарда. Неговото сърце се беше пръснало, сякаш, за да прехвърли своята последна искрица живот в почти загасващото огнище на чуждото. След случилото се Мария Д. напусна веднага болницата, защото спомените бяха твърде много, твърде болезнени и я дърпаха с грозните си ръце от всеки ъгъл на сградата. След това така и не успя да си намери подобна работа. Ето защо сега метеше улиците на София, по-точно градинката пред Централна баня.
Качи се в трамвая и за пореден път успя да изживее не един, а няколко живота. В единия се оказа, че: "Ама представяш ли си? Заряза ме заради оная курва, а сега ми идва и ми иска пари за лекарства. Ами, викам му, прати я на магистралата, ще ти изкара пари, аз нямам! Нали цялата си пенсия я даваш на нея?". В другия пък случката беше следната: "И й викам аз - ако не ни предпишеш с натурален акт къщата - няма те гледаме, щото к'во като си ми майка." И още куп други животи, както обикновено, чу Мария Д. Нищо непознато нямаше в тях, защото те преминаваха пред очите й всяка сутрин. Наистина нищо, като изключим само две думи, която досега не бяха споменавани и сякаш увиснаха в спарения въздух: „бежанци“ и „Сирия“.
Мария Д. си позволи да подаде глава над повърхността на реката на забравата Лета, в която съвсем съзнателно не просто се беше потопила, а скочила направо и без да се замисли. Направила го беше с една-единствена цел – да оцелее. Припомни си как преди години, заедно със своя съпруг, беше работила в тамошна болница в столицата Дамаск. Беше наистина добре – потрудиха се заедно, припечелиха някой и друг лев. Даже завързаха от онези временни приятелства, за които човек с носталгия си припомня, във времена като сегашното – на сияещо безразличие към околните. Времена, в който, ако умреш пред очите на другите на улицата, те просто ще те отминат. Като при това ще направят сърдита гримаса, защото им се е наложило да променят маршрута си, тъй като е трябвало да те заобиколят.
Трамваят неусетно беше стигнал спирката на Халите. Мария Д. слезе и бавно тръгна към градинката. Там вече се мяркаха нейните „сестри“ по метли. Огромно ято ромки, сред които тя беше единствената българка. Първоначално се бяха съюзили срещу нея, но после я оставиха на мира. Бяха разбрали, че макар да не им е приятелка, не им е и враг. Тя взе метлата и лопатата и започна да се занимава с онова, което се беше превърнало в нейно всекидневие – да се опитва да чисти боклука, който заплашваше да задуши в прегръдките си този ненормален град.
Понякога, на Мария Д. й се струваше, че е по-добре да дезертира и да остави сметта да довърши своето дело. Но никога не й достигаха сили да го направи, не само защото й беше жал, а и защото имаше нужда от тези смешни пари, срещу които всеки месец се разписваше.
Метейки, тя се приближи до излегнал се на една от пейките млад мъж. Направи й впечатление, че не приличаше на българин. Но реши много-много да не се замисля над това. Явно усетил присъствието й, той се стресна, отвори очи и я разгледа внимателно. После скочи рязко, хвана я за ръцете и задъхано изстреля на арабски:
- Мария! Ти ли си?
Докато се усети, тя, съвсем машинално, му отвърна на същия език:
- Да, аз съм!
- И да не ми беше признала, щях да те позная, Дево!
Мария Д. се усмихна с тъжна усмивка и му каза:
- Имаш някаква грешка, мило момче!
- Тихо, тихо! Знам, че се криеш от неверниците! Не ги ли е срам? Не стига, че отнеха сина ти и го разпънаха пред твоите очи, а пак продължават да се гаврят с теб? Защо те оскверняват с тази метла, с тези дрехи?
Мария Д. се сви като ударено без причина улично псе. В съзнанието й, като стадо освирепели чудовища, се върнаха върволица от спомени, които я задавиха с тежестта си. Да, тя можеше да има син. Загуби го след тежък спонтанен аборт. Ако беше останал жив, през тази година щеше да навърши точно трийсет и три. Първоначално, съвсем съзнателно, тя даже не беше искала да научи пола на плода, който не успя да задържи в утробата си. После реши, че иска да узнае не само това, а и да го погребе. Справи се само с първото. Що се отнася до второто – единственото, което разбра е, че е бил изхвърлен в медицински контейнер с надпис: „Биологични отпадъци“ – каквато е бездушната практика на всяка една болница. И колкото и да й се искаше тогава да не вярва в това – на нейния син никой не беше позволил да възкръсне. И че вместо да бъде разпънат на кръста, той просто беше изгорен. Предателски сълзи заблестяха в очите й.
- Не плачи! Аз съм тук и ще те пазя!
- Наистина си се объркал, аз не съм онази Мария!
- Знам, че си ти! И ми е ясно, че те е страх да се разкриеш! Но аз няма да ти направя нищо лошо, повярвай ми! Вярно е, че християните в Сирия сме малко, но това не значи, че ни няма! И се откажи от това метене!
- Не мога, така изкарвам прехраната си!
- Добре, все ще измислим нещо!
През целия ден той не се отдели от нея. Не й се натрапваше, не продумваше дума, а само я следваше от почтително разстояние. И на следващата сутрин се случи същото. Но този път той не беше сам, а придружаван от неколцина. Те не разговаряха с нея, но я гледаха с такава отдаденост, от която на Мария Д. просто й се свиваше сърцето. Ден след ден групичката им се увеличаваше и беше все така притеснително предана.
Мария Д. се примоли на пряката си началничка да я прехвърли на друго място. Грешката й беше, че обясни защо настоява за това. Онази се смя с глас, когато разбра, че нейната подчинена метачка е припозната от когото и да било за Богородица и със садистично удоволствие остави молбата й без отговор.
Постепенно Мария Д. свикна с участта, която й беше отредена. И за преминаващите, рано сутрин, през градинката на Централна баня, престана да бъде изненада гледката на жена, премитаща плочките, която беше седнала в царствен престол, носен от четирима мъже на раменете им. При това с метла, чиято дръжка, както беше видно, е била специално удължена за целта. А малцината, случайно забелязали ореола около главата й, който удивително напомняше на онзи от иконата на „Умиление Богородично“, просто решаваха, че той се дължи на прахта от метенето, която се разнасяше наоколо...

© Марио Трифонов

Снимка на корицата: Марио Трифонов чете за пръв път пред публика своя разказ в първото издание на "Котката на Шрьодингер"

AFISH.BG