Петък, 14 Декември 2018
„Нима съдбата осуетява собствената си повеля?”

„Нима съдбата осуетява собствената си повеля?”

Откъс от разказа на Натаниел Хоторн „Пророчески портрети”, починал 10 години след раждането на автора, създал „Портретът на Дориан Грей”

 

Художникът като че чуваше зад себе си как стъпките на съдбата се приближават към жертвите й. Хрумна му странна мисъл. Не бе ли той самият проявление на Съдбата и главен посредник в предстоящото злодеяние, предречено от него?

Уолтър продължаваше да стои безмълвен пред картината — излагаше й мислите си като пред собственото си сърце и се предаваше на магията на злото, което художникът бе загатнал в чертите му. Постепенно очите му се озариха и докато Елинор наблюдаваше засилващото се диво изражение върху лицето му, на нейното се изписа ужас. И когато най-накрая той се обърна към нея, и у двамата приликата с портретите бе пълна.

— Сполетя ни нашата участ — изрева Уолтър. — Умри! Извади нож, хвана я, докато тя се свличаше на пода и го заби в гърдите й. В движението, погледа и позата на всеки от тях художникът разпозна фигурите от своята скица. Картината, с всичките й страхотни краски, бе завършена.

— Спри, безумецо! — извика той сурово.

Придвижи се от вратата и се изправи между нещастните същества с чувството на власт да определя съдбата им, също както би могъл да промени сцената върху платното. Той стоеше като магьосник, движещ призраците, извикани от него самия.

— Какво? — прошепна Уолтър Лъдлоу, като свирепото му ожесточение внезапно премина в печал. — Нима съдбата осуетява собствената си повеля?

— Нещастнице! — продума художникът. — Нали те предупредих?

— Предупредихте ме — отвърна спокойно Елинор, а ужасът върху лицето й отстъпваше пред изместената от него тиха скръб. — Но … аз го обичах!

© Превод от английски: Весела Кацарова

AFISH.BG