Неделя, 17 Ноември 2019
„Не стой като дръвник, казвам си, не виждаш ли, че е съвсем разстроена…”

„Не стой като дръвник, казвам си, не виждаш ли, че е съвсем разстроена…”

Откъс от романа на Богомил Райнов „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, с който са бродили по шпионските перипети няколко поколения четящи българи

Нейде откъм локомотива изпищява железничарска свирка. Едит отстъпва две крачки към вагона, без да отделя очи от мене. Тя изглежда съвсем разстроена и аз съм учуден, че едва сега го забелязвам.

Не стой като дръвник, казвам си, не виждаш ли, че е съвсем разстроена. Е, какво, като е разстроена, аз също може би съм разстроен, обаче никой не ме е пратил тук, за да лея чувства, и цялата тая история е наистина съвсем загубена работа и най-добре е да примижиш като при зъболекаря, додето прелетят лошите десет секунди.

Така е най-добре. И все пак аз искам да кажа едно последно сбогом, мойто момиче, но за да го кажа, налага се да направя двете крачки напред и дори да хвана през рамо Едит, защото такива неща като сбогом, мойто момиче, не бива да стават обществено достояние. И ето, ние ненадейно се прегръщаме, отначало почти прилично, а после изведнаж съвсем безразсъдно и аз ровя пръсти в буйната кестенява коса и усещам по лицето си ласката на милите устни и прегръдката ни става все по-трескава, не прегръдка, а тръпка на някакво отчаяние, и ние внезапно сме оглупели до степента на нормални хора и аз я целувам също както оная вечер на моста, макар да разправят, че хубавите работи не се повтаряли, а влакът вече се плъзга по релсите и Едит пропуска вагона си и успява да се залови едва за следния вагон и продължава да стои на стъпалото и да гледа насам, и аз също стоя и гледам след влака с възпалени от безсънието и от вятъра очи. И стоя още дълго, след като влакът е изчезнал, и се взирам безсмислено в празното, и чакам бог знае какво — един неизвестен пътник сред една непозната гара в тая чужда дъждовна страна.

© Богоми Райнов, „Няма нищо по-хубаво от лошото време”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)