Сряда, 20 Ноември 2019
„Ми кат не съм кадърна ни да ошетам, ни да сготвя, как ще ти угаждам?“

„Ми кат не съм кадърна ни да ошетам, ни да сготвя, как ще ти угаждам?“

Откъс от „Матрьонината къща” на Александър Солженицин, който на 27 май 1994 г. се завръща в Русия след 20-годишно изгнанничество в САЩ

Матрьона ставаше в четири-пет часа заранта. Часовникът й беше на двадесет и седем години, преди толкова бил купен от селкоопа. Винаги избързваше, но Матрьона не се тревожеше — само да не изостава, та да не окъснее заран. Тя светваше лампата зад преградката и тихо, внимателно, като се мъчеше да не вдига шум, палеше руската печка, отиваше да издои козата (това й беше всичкият добитък — тая мръснобяла криворога коза), ходеше за вода и готвеше в три чугунени тенджери: в една — за мен, в друга — за себе си, в трета — за козата. За козата избираше в мазето най-ситните картофи, за себе си ситните, а за мен — колкото кокоше яйце. Песъчливата й зеленчукова градина, неторена отпреди войната и всяка година засаждана с картофи, с картофи и пак с картофи, не раждаше едри.

Почти не чувах сутрешната й шетня. Спях много, събуждах се на късна зимна светлина и се протягах, подавах глава изпод одеялото и кожуха. Освен тях лагерната ватенка на краката и отдолу натъпканият със слама чувал ми пазеха топло дори в онези нощи, когато студът се блъскаше откъм север в мизерните ни прозорчета. Като чуех зад преградката сдържано шумолене, всеки път казвах бавно:

— Добро утро, Матрьона Василиевна!

И всеки път едни и същи доброжелателни думи стигаха до мен иззад преградката. Тя почваше с някакво ниско топло мъркане, както говорят бабичките в приказките:

— М-м-мм… и на вас също!

И след малко:

— А закуската ви е готооова.

Какво има за закуска, не ми казваше, защото беше лесно да отгатна: картови небелени или картовена (така произнасяха всички в селото) чорба, или каша от ечемичен булгур (тая година в Торфопродукт друг булгур не се намираше, че и за ечемичения се биеха — като най-евтин, угояваха с него свинете и го купуваха с чували). Яденето невинаги беше добре посолено, често загоряло, оставяше налепи по небцето и венците, даваше ми киселини.

Но то не беше по вина на Матрьона: в Торфопродукт нямаше масло, маргаринът се разграбваше веднага, лесно се намираше само лой. А и руската печка, както я гледах, не я биваше за готвене: яденето се вари, без да го вижда домакинята, тенджерата не се нагрява равномерно. Но тя навярно затуй е стигнала до прадедите ни чак от каменния век, защото, запалена веднъж на разсъмване, цял ден пази в себе си топли кърмата и поилото за добитъка, яденето и водата за човека. И върху нея се спи на топло.

Изяждах покорно всичко, което ми беше сготвила, намерех ли нещо нередно — косъм, парченце торф или краче от хлебарка, — търпеливо го изваждах. Не ми даваше сърце да укоря Матрьона. В края на краищата нали ме бе предупредила: „Ми кат не съм кадърна ни да ошетам, ни да сготвя, как ще ти угаждам?“

— Благодаря — напълно искрено казвах аз.

— Че за какво? С парите си — обезоръжаваше ме тя с лъчезарна усмивка. Гледаше ме простодушно с избелелите си светлосини очи и питаше: — Ами за вечеря кво да ви сготвя?

Хранех се два пъти на ден, както на фронта. Какво можех да си поръчам за вечеря? Пак същото — картови или картовена чорба.

Примирявах се, защото животът ме бе научил не в яденето да намирам смисъла на ежедневното съществуване. По-скъпа ми беше тази усмивка на кръглото й лице, която напразно се опитвах да уловя, след като най-после събрах пари за фотоапарат. Срещу студеното око на обектива лицето на Матрьона добиваше напрегнат или подчертано суров израз.

© Превод от руски: Лиляна Минкова, „Един ден на Иван Денисович”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)