Петък, 20 Април 2018
„Не, не откриваше нищо освен абстрактното съжаление, че няма за какво да съжалява…”

„Не, не откриваше нищо освен абстрактното съжаление, че няма за какво да съжалява…”

Откъс от романа „Гостенката” на известната с феминизма си френска писателка и философ Симон дьо Бовоар, жената, която дори в смъртта си е заедно с Жан-Пол Сартр

Дали обичаше Клод? Хвърлила се бе на шията му само за да изживее и тя "голяма любов"; възхищението й към него беше пак способ да противостои на Пиер. Но всичко това й носеше непрестанни страдания, пред които и Франсоаз, и Пиер бяха безсилни.

Ама че каша, помисли си Франсоаз, и сърцето й се сви.

Елизабет бе станала от масата, танцуваше, с подути клепачи и присвити устни. Франсоаз усети как я жегва своего рода завист. Чувствата на Елизабет може и да бяха измамни, може да беше измамно и призванието й, може да бе измамен й целият й живот - но сегашното й страдание беше бурно и истинско. Вгледа се в Ксавиера. Тя танцуваше, леко отметнала глава назад, с прехласнато лице; тя все още нямаше живот, за нея всичко беше възможно - и тази упоителна вечер съдържаше обещанието за безброй незнайни упоения. И за девойката, и за жената с наболяло сърце, мигът притежаваше остра и незабравима сладост. Ами аз? - помисли си Франсоаз. - Зрителка. Ала джазът, вкусът на уискито, оранжевата светлина - те не бяха само зрелище, от тях трябваше да се изгради нещо. Но какво? В разбунената и напрегната душа на Елизабет музиката полека се превръщаше в упование; Ксавиера пък я зареждаше с пламенно очакване. Единствена Франсоаз не намираше у себе си нищо, което да се съчетава с вълнуващия глас на саксофона. Потърси някакво желание, някакво съжаление - но зад нея, както и пред нея, се простираше само сухо и ясно щастие. Пиер - никога името му нямаше да породи болка. Жербер - вече не й трепваше за Жербер. За нея вече нямаше нито риск, нито надежда, нито страх - нищо освен това щастие, върху което дори нямаше власт: с Пиер не беше допустимо никакво недоразумение, никое действие не би могло да е невъзвратимо. Ако някой ден пробваше да го нарани, той дотолкова би я разбрал, че щастието отново би се прихлупило около нея. Тя запали цигара. Не, не откриваше нищо освен абстрактното съжаление, че няма за какво да съжалява. Гърлото й бе свито, сърцето й биеше малко по-учестено от обичайното, но тя дори не бе в състояние да повярва, че искрено е уморена от щастие; вътрешната несгода не я водеше към никакво възвишено откровение - всичко беше произволност измежду много други, кратко и почти предсказуемо отклонение, което щеше да се размие в покоя. Тя вече не се подвеждаше по стихийността на миговете, наясно бе, че никой измежду тях не е решаващ. В затвора на щастието, прошепна си; но сякаш с вътрешна усмивка.

Франсоаз обезсърчено се вгледа в празните чаши, в препълнения с фасове пепелник; беше четири часът сутринта, Елизабет си бе тръгнала доста отдавна, но на Ксавиера не й омръзваше да танцува. Франсоаз не танцуваше и за да минава времето, бе прекалила с алкохола и цигарите; главата й тежеше, цялото й тяло бе изтръпнало от сънност.

© Превод от френски: Мария Коева

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)