Петък, 21 Септември 2018
"Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!"

"Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!"

15 + 1 цитата от безсмъртните произведения на нобелиста Иво Андрич, чиито мостове между хората и времената никой не може да разруши

„Всички мостове всъщност са едни и същи и еднакво заслужават нашето внимание, защото показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се е спрял пред него, а го е преодолял и го е преминал според своите схващания, своя вкус и условията, които са го заобикаляли.“

„Накрая всичко, чрез което се изразява нашият живот – мисли, усилия, погледи, усмивки, слова, въздишки – всичко това се стреми към отсрещния бряг, към който се отправя като към цел и на който получава истинския си смисъл. Всичко това трябва да се преодолее и да премине нещо: безпорядък, смърт или безсмислие. Защото всичко е преминаване, мост, чиито краища се губят в безкрайността и в сравнение с този мост всички земни мостове са само детски играчки, бледи символи. А цялата ни надежда е там, отвъд.”

„Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх.“

„Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!“

„Най-мъчително за човека е, когато почне да изпитва съчувствие към самия себе си.”

„Животът ни връща само това, което даваме на другите.“

„Обичайте хората, помагайте им често и винаги им съчувствайте, защото всички хора са ни нужни.”

„… човек често мисли, че чува онова, от което се бои или на което се надява …“

„И най-дългата война само разтърсва въпросите, поради които е избухнала, а тяхното решаване оставя за времената, настъпващи след сключването на мира.“

„В края на краищата и най-добрият писател може да събуди у читателя само онези впечатления, които самият читател вече носи в себе си, без да ги е осъзнал дотогава, да открива пред читателя само онези хоризонти, които читателят е способен да забележи.“

„В дъждовните следобеди … аз често напусках тъжната ни стая и по стръмните улички, по лъскавия едър калдъръм слизах долу в равната и хубава част на града. Отивах до книжарницата и дълго стоях пред витрината ѝ, която познавах така добре, че забелязвах всяка, дори най-малка промяна и ѝ се радвах като на нещо лично мое. Отивах и се връщах по няколко пъти на ден, докато се спуснеше есенната вечер, витрината светнеше и отражението ѝ паднеше върху мокрия асфалт. Тогава трябваше да напусна всичко това и да се върна горе в махалата при своя действителен живот…

И така – всеки ден. Стотици пъти четях непознатите имена на писателите и заглавията на техните книги. Тъй като нямаше кой да ме осведоми и упъти, аз сам си измислях смисъла и значението на тези заглавия…“

„От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и строи, най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те са по-значителни от къщите и по-свещени от храмовете, защото са по-достъпни. Принадлежащи на всички и към всеки еднакви, полезни, построени винаги обмислено, там където се кръстосват най-много човешки нужди, те са по-трайни от другите постройки и не служат за нищо, което е потайно и зло.”

„Всяко човешко поколение има своя илюзия и отношение към цивилизацията; едни вярват, че участват в нейното разгаряне, а други, че са свидетели на нейното угасване. Всъщност тя винаги и пламва, и тлее, и гасне, според това от кое място и под какъв ъгъл я наблюдаваме.“

„Има три неща, които не могат да се скрият – казваха османлиите, – а това са любовта, кашлицата и сиромашията.“

„Желанието е като вятъра, отнася праха от едно място на друго, понякога затъмнява с него целия кръгозор, но накрая стихва и пада и оставя стария и вечен облик на света след себе си.“

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)