Петък, 21 Септември 2018
„Както мълнията пресветва преди гърма, така състраданието предшества любовта.”

„Както мълнията пресветва преди гърма, така състраданието предшества любовта.”

Торквато Тасо е италиански поет, класик на италианската литература

Роден на 11 март 1544 г. в аристократичното семейство на Бернардо Тасо от Бергамо, филолог и поет, секретар на княза на Салерно, и Порция Роси от Неапол. Прекарва детството си в Салерно и Неапол. Завършва йезуитско училище. От 1544 г. живее в Рим и Урбино – при баща си, учи право в Падуа (1560) и Болоня (1564). Пише стихове от 1599 г. Издава поемата „Риналдо” (1562). Принуден е да напусне Болоня заради сатири срещу съученици и преподаватели. Продължава образованието си в Падуа, избран е за член на Академия „Етерея”, завършва университета (1564), пребивава в двора на Ферара, посещава Франция (1570), където се запознава с Пиер Ронсар, връща се в Италия (1571), написва драмата „Аминта” (1573), през 1575-1576 г. завършва „Освободеният Йерусалим” – за Първия кръстоносен поход (1099) и обсадата на Йерусалим, но продължава да работи върху нея до 1575 г . Автор и на много сонети и други стихотворения.

AFISH.BG  ви предлага да се запознаете с мислите и стихотвочеството на класика.

„Там, където царува празнота, не блести лъча на гения, там няма стремеж към слава и безсмъртие, там не възниква нито представяне на добродетелта, нито даже виждането и.”

„Дружбата – пристанище, към което се стреми човек, тя представлява радост и спокойствие на духа, тя – вдъхновение в този живот и начало на небесния живот.”

„Очакването на нещастието – по-лошо нещастие, от колкото самото нещастие.”

„Великата скръб е безмълвна: тя даже сълзи не показва.”

„Движението може по своето действие да замени всяко средство, но всички лечебни средства на света не могат да заменят действието на движението.”

ИЗ „СОНЕТЕН ДИПТИХ”

По звездни пътища пилеещи се, бели,

към облачни дворци нетленните вървят,

но мръкват техните лъчи пред оня път,

по който жаждащите слава са поели.

Към други замъци, в невиждани предели

пътуват мислите – и след Амур летят.

За тайните на тия замъци мълчат,

които със душите си са в тях прозрели.

Сърцето ми не казва дума, не шепти

(то само с някоя въздишка се издава),

но погледите тъмни не мълчат, говорят.

Те сякаш питат: колко щастие, мечти –

за тебе непознати мойта гръд стаява?

Кажи сега, додето с огъня се боря?

© Превод от италиански: Драгомир Петров

AFISH.BG