Петък, 21 Септември 2018
„Любовта е любов във всяко време и навсякъде, но става толкова по-силна, колкото повече се приближава до смъртта”

„Любовта е любов във всяко време и навсякъде, но става толкова по-силна, колкото повече се приближава до смъртта”

Откъс от романа на роденият преди 91 години Габриел Гарсия Маркес  „Любов по време на холера”

В навечерието на пристигането организираха голямо празненство с книжни гирлянди и разноцветни фенери. Следобед бе престанало да вали. Капитанът и Сенанда танцуваха плътно притиснати първите болера, които по онова време почваха да раздират сърцата. Флорентино Ариса се осмели да намекне на Фермина Даса да изтанцуват техния доверителен валс, но тя отказа. Обаче цялата вечер си тактуваше с глава и токчета, като в един момент дори затанцува седнала, без да се усети, докато капитанът се сплиташе в полумрака със своята нежна бесовица. Изпи толкова много мастика, че се наложи да й помогнат да изкачи стълбите, после изпадна в такъв пристъп от смях със сълзи, че всички се разтревожиха. Но когато успя да се овладее в ароматния покой на каютата, двамата се любиха спокойно и чисто като повехнали баба и дядо, което щеше да остане като най-хубавия им спомен от това сомнамбулно пътешествие. Вече не се чувствуваха като скорошни годеници, както предполагаха капитанът и Сенанда, и още по-малко като закъснели любовници. Те сякаш бяха прескочили трънливата голгота на съпружеския живот и бяха стигнали направо до същината на любовта. Живееха тихо като двама стари съпрузи, помъдрели от живота, прескочили капаните на страстта, отвъд бруталните подигравки на илюзиите и безплодните разочарования — бяха стигнали отвъд любовта. Бяха живели заедно достатъчно, за да разберат, че любовта е любов във всяко време и навсякъде, но става толкова по-силна, колкото повече се приближава до смъртта.

Събудиха се в шест сутринта. Тя с главобол от мастиката и с примряло сърце от чувството, че доктор Хувенал Урбино се е върнал, по-пълен и по-млад от деня, когато падна от дървото, седнал е в люлеещия се стол и я чака на вратата на къщата. Но съзнанието й бе достатъчно ясно, за да разбере, че това не беше от въздействието на мастиката, а от неизбежността на завръщането.

— Все едно, че ще умра — каза тя.

Флорентино Ариса се удиви, защото бе отгатнала мисълта, която не му даваше мира от началото на завръщането. Нито той, нито тя можеха да си представят друг дом освен каютата, да се хранят другаде освен на кораба, да живеят един живот, който винаги щеше да им бъде чужд. Наистина сякаш трябваше да умрат. Той не можа да заспи повече. Остана да лежи по гръб в леглото, кръстосал ръце под тила си. В един миг мисълта за Америка Викуня го накара да се присвие от болка и не можа повече да отлага истината: затвори се в банята и се наплака на воля, без да бърза, до последната сълза. Едва тогава намери смелост да си признае колко много я бе обичал.

© Превод от испански: Тамара Такова

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)