Сряда, 21 Февруари 2018
„От любовта, която още нищо не познава, до любовта, която е надживяла всичко…”

„От любовта, която още нищо не познава, до любовта, която е надживяла всичко…”

Проф. Светлозар Игов, който с еднакво творческо умение рисува детайлите на българската литература и собствените си вътрешни пейзажи, днес празнува своя 73-и рожден ден

Любовта

Снегът току-що е спрял да вали. Чистата и дълбока снежна покривка блести с милиони електрически отражения - под лампите улицата е едно дълго сияние. Някъде в дъното на това сияние - два неясни силуета на мъж и жена. Не ги виждах добре, пък и не ги гледах - може би се целуваха, може би говореха. Обърнах им внимание едва когато една неочаквано развила се между тях сцена смути нощната тишина и привлече взора ми. Първо бе внезапният рязък вик на момичето - елементарен рефлекс, писък на болка и недоумение, на страх и горчивина. Двете тела мълниеносно се отблъскват - след писъка момичето се свива, настръхнало от болка и обида, а момчето с бързи крачки се отдалечава, ругаейки с не много ясни слова.

Момичето остана все така свито и когато се приближих, видях, че плачеше - утихналият писък се изливаше в облекчителните сълзи на женско ридание. Почти отминавах - съвсем близо до нея, когато от тялото й се откъсна някакъв по-силен стон - след първото облекчително ридание в гърлото вече напираха сълзите на един нов гняв - трогателен в безпомощността си, която скоро сама ще почувства. Не зная, може би съжаление ме накара да спра и се обърна към момичето - навярно е нужна помощ, може би всичко това не е било обикновен любовен разрив, а нещо по-лошо... Промълвих някакви неясни слова, съвсем деликатно - готовност за помощ, ако тя е нужна. Момичето като че не ме чуваше, нито ме виждаше - то продължаваше да ридае, сгушено в себе си. После погледна към мен невиждащо, а след това в погледа му блесна учудване, страх, презрение, отчаяние и те сякаш изсушиха сълзите - видях светлите му очи, обградени от смътното сияние на изсъхващи сълзи. В този момент то трепна, край мен светкавично премина висока сянка и двете тела - на момичето и момчето (беше се върнал той!) - стремително се сляха в прегръдката на опрощение и внезапна нова любов, на нова нежност, на отчаяно враждебно и щастливо в същото време презрение към света. То се сгуши в него и изведнъж стана по-малко, зарида отново, но с щастливи поройни сълзи на радост и облекчение, на отново дошлото щастие. Той го обгърна настръхнал и груб в своята нова нежност и поглеждайки ме, враждебно изруга...

Продължих пътя си, оставяйки ги в нощта на пустата улица, обградени от сиянието на снега...

Любовта - от вълненията на собственото сърце и така както я срещаме по лицата на другите, от многото срещи и раздели в този огромен свят, от докосванията и отдалечаванията, такава каквато ни е дадено да я познаем...

От първите трепети на още целомъдрените сърца до сивия здрач на утринните стаи, край крехките трупове на удушени в пепелниците цигари, от болката на предчувствието до тъпата болка на края. Любовта - наивната и зрялата, невинната и болезнената, от късата като мълния любов, която не трае никога повече от един поглед, до любовта живот, до любовта-река - от извора до морето, до любовта, която е изживяла всичко - от нежната зеленина на крехкото стръкче до уморено превитото под тежестта на плодовете си дърво, чиито клони се чупят от щедрост... Всички пътища на сърцето - вечно отворено за нови болки и за ново щастие, това малко човешко сърце... Любовта с всичките й сърдечни авантюри, с всичките житейски ритуали, които я предхождат и съпътстват, с всичките й декори - появяването във вечерната улица, смехът, наситил панаирните въртележки, пейките в тъмните алеи, свещите в будоарно-призрачните стаи, светлите летни ливади, огньовете в далечните зимни хижи, прозорците на нощните влакове, подозрителните шумове в провинциалните хотели, реките и хълмовете, мръсните полунощни ресторанти и новостроящите се сгради с дъх на вар и с ласките на невнимателни тухли. От любовта, която още нищо не познава, до любовта, която е надживяла всичко - и себе си и дори копнежа по нова любов...

Така продължих пътя си в нощта, но нещо ме накара да се обърна и никакво чувство не можеше да ме спре. Тихо, като крадец, сякаш уплашен да не строша някакви невидими въздушни кристали в тази зимна нощ, се обърнах. И ги видях...

А те вече не ме виждаха - унесени в своята прегръдка...

И може би шепнеха неразбираемите думи на нова нежност, под която дебне и нова тревога, ново отдалечаване...

И ново щастие, малко човешко щастие в огромната хладна и тъмна нощ.

© Светлозар Игов, „Нощен квартет”

© „Вътрешни пейзажи”, ЕИ LiterNet, 2014

AFISH.BG