Сряда, 20 Юни 2018
„Най-страшни са очите,  които правят сделка със властта…”

„Най-страшни са очите, които правят сделка със властта…”

Преди 20 години Александър Геров си тръгна и остави света малко по-самотен, но препълнен с любов

ОЧИ

- Очите му виж! - сатаната извика:
Очите, очите му виж!
Д. Ж о т е в
Различни са очите ни, различни.
Очи на мъж, на старец, на дете.
Едните виждат сделките парични,
а другите - завода как расте.

Едните виждат слава и овации,
чужбина и усмихнати жени.
А други - как из селските сокаци
вода и електричество шуми.

Очи, очи, към бъдещето впити,
разтворени широко към света!
От всички вас най-страшни са очите,
които правят сделка със властта.

 

ЛЮБОВ

С лице от странен блясък озарено
ти в своите очи ме потопи.
Докосна се ръката ти до мене
и камъка в сърцето ми стопи.

По моите черти тъй уморени
отново мина малко светлина.
И се събра безкрайната вселена
в спокойните контури на деня.

И дълго аз те носих във сърцето си.
Под клепките ми нощем спеше ти.
В зори се вслушвах как тупти сърцето ми
и скачах от кревата с весел вик.

А после избледняха наште думи,
изстинаха горящите уста.
И угаси се чудното безумие
в разкритата лъжа на любовта.

Сега отново здания и улици
ще се въртят в безсънните нощи.
Ще се въртят пред мене пак учудени
зелени, сини, шарени очи.

Така от скок на скок, в самоизмама,
срещу смъртта отиват мойте дни...
Въртете се, студени черни здания!...
И ти, земя, глупешки се върти!

 

САМ

Когато потъмняваше небето,
приведен той във къщи се прибра.
Огромна рана зееше в сърцето му,
но никой тази болка не разбра.

Едва прекрачил в стаята, заплака -
на голите дъски се строполи.
И черни засияха в полумрака
обилните му бликащи сълзи.

Скимтеше той в неудържима мъка,
със нокти дращеше във свой вой
и хъхреха като че ли на смъртник
гърдите му в вечерния покой.

За хилядите страдащи, които
не можеше сега да утеши;
за неспокойните сърца, разбити
от порив силен, но непостижим;

за светлите очи, в любов прехласнати,
които нявга чисти бе видял,
и за смъртта - владетелка на хаоса -
той диво и безпомощно рида...

Към полунощ, припаднал до стената,
със бледа като месеца глава,
той чу как бесно блъска във стъклата
любимата му котка.
И едва
се приповдигна. Бързо й отвори.
Във трескавите си ръце я взе.
И с нежен укор щом й заговори,
спокойствие душата му обзе.

© Алeксандър Геров

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)