Неделя, 17 Ноември 2019
„Колко, колко неща могат да се изживеят и да се направят само за един единствен ден!”

„Колко, колко неща могат да се изживеят и да се направят само за един единствен ден!”

Три „мъничета", както ги е наричал самият Александър Солженицин, които той е писал през целия си живот, вдъхновен, впечатлен или омерзен от случващото се покрай него

ЗАВЕСА

Сърдечната болест е като образ на самия ни живот: вървежът й е в пълна тъма, и не знаем дори как ще приключи денят: може би краят е на прага – а може би е още далеч-далеч.
Когато в теб расте жестокият тумор, ти можеш, ако не се самоизмамваш, да пресметнеш неумолимите срокове. Но ако си болен от сърце – ти понякога си лукаво здрав, ти не си прикован към присъдата, ти си дори тъй, сякаш няма нищо.
Благословено незнание. Това е милостив дар.
А в острия си стадий сърдечната болест е като чакане в килията на осъдените на смърт. Всяка вечер се ослушваш: не тропат ли ботушите? не идват ли за мен?
Затова пък всяко утро – каква радост! какво облекчение: ето, още един пълен ден ми е подарил Господ. Колко, колко неща могат да се изживеят и да се направят само за един единствен ден!

 

При получаването на Нобеловата награда

ПЕТЛЬОВО ПЕЕНЕ

С обезлюдяването, запустяването, измирането на нашите села ние забравихме вече и спомена да пазим, а мнозина не са и чували никога – многогласния петльов хор по пладне. От двор към двор, през улицата, през границите на селото, в слънчевото лято – удивителен е този хор на победния живот.
Мъчно би се намерило нещо друго, от което да идва такова успокоение в душата. Незаглушаван от никакви суетни звукове, този ясен, вибриращ, сочен, силен глас ни вести, че навсякъде тук цари благословен мир, непомрачен покой, и както денят си е текъл до този момент – защо да не си тече тъй и по-нататък? Гледайте си, добри люде, спокойствието.
Ето го, тук някъде се разхожда горделиво, бяло-оранжев, с разкошен рицарски ален гребен.
Крачи, гледа без страх и печал.
Ех, да бяхме и ние тъй.

С Хайнрих Бьол

ПОМЕНАВАНЕТО НА МЪРТВИТЕ

С висока мъдрост ни е завещано то от свети люде.
Не на младини ще разбереш смисъла му, когато си обкръжен тясно от близки, роднини, приятели. Но – с годините.
Заминаха си родителите, заминават връстниците. Къде отиват? Изглежда, че това е неразгадаемо, недостъпно за нас. И все пак с някаква първична яснота ни просветва, блещука, че те – не са изчезнали, не.
И – нищо повече не ще узнаем за тях, докато сме живи. Но молитвата за душите им прехвърля от нас към тях, от тях към нас неосезаема арка – с вселенски размах, а пък с интимна близост. Да, ето ги, почти можеш да ги докоснеш. И неведоми са ни вече те, и, както някога, толкова привични. Но – изостанали от нас по години: някои, които са били по-стари от нас, са вече по-млади.
Съсредоточиш ли се, дори усещаш техния отговор, докосване, предупреждение. И своята земна топлина им изпращаш в замяна: може би и ние ще помогнем с нещо?
И – обещание: скоро ще се срещнем!

С Владимир Путин

© Превод от руски: Андрей Романов

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)