Вторник, 12 Декември 2017
„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие"

„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие"

38 години от смъртта на талантливо момиче Петя Дубарова, предпочело неоновите светлини отвъд

Само 2 месеца преди да избере смъртта, на 7 септември 1979 г. Петя Дубарова записва в дневника си:

„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието - неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини - не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен - на съседната маса. И как съм го пожелавала само!“

“Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание - него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета?! Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи - или да се влюбят, или да постигнат нещо! Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила...“

“Не искам да живея в заслепление. Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха нещо гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници. Григор Ленков (зам.-главен редактор на сп. "Родна реч" - б. а.) беше такъв, бог да го прости. Защо не оцеля? Дарвин е доказал, че във вечния ход на еволюцията на организмите оцеляват само най-силните, най-добре приспособените към конкретните условия. Той не е могъл да се приспособи, милият. Как да говоря за него, когато сълзи размиват очите ми и ме дави, дави.“

„Спрях до огледалото на втория етаж, извадих жълт гребен и бавно и мълчаливо се заресах. Беше страшно. Дъхът на този хладен коридор, извитите стълби, дори и това голо огледало, в което се оглеждах преди - плаха, тънкокрака, с плитка на върха на главата, която кой знае защо не ми тежеше, всичко бълваше него - категорично, безпрекословно, невъобразимо - решех се аз и си мислех: защо го няма сега да ми се порадва - колко съм пораснала и как хубаво се усмихвам...“

Почитаме паметта на поетесата, която винаги ще остане на 19, с две нейни стихотворения:

ДОБРОТА

Понякога съм толкова добра,

че цялата изтръпвам и боли ме.

И вените ми, сплетени в гора,

ми търсят ново, благородно име.

 

Понякога съм толкова добра!...

И скрива ме във коша си чемшира

на двора. Неизмислена игра

ме търси и ръцете ми намира!

 

Понякога съм светла като мед.

Тогава светли устни ме обичат.

Понякога съм златен слънчоглед,

красив като главата на момиче.

 

Понякога съм бяла и добра.

Как рядко ми се случва да съм бяла!

Тогава искам сън да подаря

на всекиго. И свойта обич цяла

 

да счупя на парченца от стъкло,

да пръсна и добри ръце да сгрея.

И дала сок на нечие стъбло,

да пазя свойта тайна, че живея!

 

НОЩ НАД ГРАДА

Когато нощем улиците жадно

на стъпки хиляди шума изпият,

изгрява месецът и става хладно.

Студени струи плажовете мият.

 

И месецът, като крило на птица,

небето, звездното, гребе нататък

и всяка от звездите е зеница,

в морето скрила своя отпечатък.

 

Помислило за риби то звездите,

ги люшка като корабчета златни,

поемат ги в ръцете си вълните

и скриват ги във свойта необятност.

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)