Сряда, 20 Ноември 2019
„Отдавна е ноември в моята душа!”

„Отдавна е ноември в моята душа!”

Три стихотворения от Емил Верхарн, един от основоположниците на символизма, чиито произведения още приживе са преведени на повече от 20 езика, включително и от Гео Милев на български

НОЕМВРИ

Листа с цвета на скръб и гнила плът
валят над мойте равнини, валят,
с цвета на мойте сълзи и на мойта скръб валят – засипват
сърцето в пустата ми гръд.

Увило с облачни парцали
окото си изтекло,
на битка с бурята мучаща слънцето се е обрекло,
на битка – слънцето с око изтекло.

Отдавна е ноември в моята душа!

Над мътни локви няколко върби с оголени стебла
и корморани от мастило и мъгла,
и после крясъците им, унилите им крясъци витаят
и – монотонни – пак попива ги безкраят.

Отдавна е ноември в моята душа!

О, листите, които падат
и падат;
и този дъжд в безкрая, този дъжд,
и този вик един и същ
вдън моята душа!

 

Емил Верхарн със съпругата си Март Масен

ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ

Под зимното небе, забулено в мъгли,
напукват се от студ полетата обрани;
тук-там по хълма сняг успял да навали
и зъзне въздухът от крясъка на врани.

И дращят храстите наред – като че ли
са грозни харпии, от злоба обладани,
и шума дрипава в нозете шумоли,
и май ковашки чук звънти в тъмите ранни.

О, зимният безкрай! Отново в плен ни хвана –
душата стяга той в прегръдката си здрава;
и звън довява пак студеният ветрец:

в съседното градче пресипнала камбана
звъни натрапливо и всички известява,
че тая вечер там заравят пак мъртвец.

 

ЕСЕНЕН ДЕН

Да, твойта скръб е моя, о, подранила есен!
Елите пак се гънат под северняка бесен;
и листи – златни люспи, и листи – пръски кръв
по валози мъхнати, в блатата... И – какъв
кошмар! – гората рони не сълзи – мойта кръв.

Да, твойта скръб е моя, о, подранила есен!
Плющи в нощта пороят, от вятъра понесен,
и бие, гъне, кърши, очите им избол,
лещаците край пътя изрит, във всеки дол...
Ръце – ръцете мои – е вдигнал храстът гол.

Да, твойта скръб е моя, о, подранила есен!
И нещо долу скърца из коловоза тесен,
скрипти в чакъла мокър с ръждясал колесник
и жали се тъй както гората в тоя миг...
И вик, в далечината заглъхнал – моят вик.

© Превод от френски: Кирил Кадийски

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)