Неделя, 17 Ноември 2019
„Аз бях сбъркал, мислейки, че мога да виждам ясно в собственото си сърце…”

„Аз бях сбъркал, мислейки, че мога да виждам ясно в собственото си сърце…”

Откъс от романа „По следите на изгубеното време” на Марсел Пруст, от чийто поток на съзнанието продължаваме да черпим познание, житейска философия и вдъхновение

"Г-ца Албертин е заминала!" Колко по-дълбоко прониква мъката в психологията, отколкото самата психология! Само миг преди това, в процеса на самоанализ, аз бях вярвал, че тази раздяла, без възможност да се видим отново, е точно това, което искам, и, сравнявайки посредствеността на насладите, които Албертин ми доставяше, с богатството от желания, които тя ми пречеше да осъществя, аз чувствах, че съм по-дълбок, бях заключил, че вече не искам да я виждам, че вече не я обичам. Но сега тези думи: "Г-ца Албертин е заминала" - произведоха в сърцето ми такава мъка, за която чувствах, че не мога да понеса нито миг повече. И така, това, за което вярвах, че представлява нищо за мен, беше целият ми живот. Колко малко човек познава себе си! Моята мъка отведнъж бе стигнала връхната си точка. Внимателен към себе си, така както майка ми беше към моята умираща баба, аз си казах с истинско желание, че човек трябва да облекчи страданието на този, когото обича: "Бъди търпелив за един миг, ние ще открием нещо, което да премахне болката, не се измъчвай, ние няма да ти позволим да страдаш така". Моят инстинкт за самосъхранение търсеше лек за моята открита рана в този тип идеи: "Нито едно от тези неща няма каквото и да е значение, защото аз веднага ще я доведа обратно. Ще трябва да помисля как, но във всеки случай тя ще бъде тук още тази вечер. Следователно е безполезно да се самоизмъчвам". "Нито едно от тези неща няма каквото и да е значение" - аз не се задоволих просто да си дам това уверение, но се опитах да изразя същото пред Франсоаз, като не й позволих да види страданието ми, защото, дори в момента, в който го чувствах толкова остро, моята любов не беше забравила колко е важно тя да изглежда като щастлива любов, като взаимна любов, специално в очите на Франсоаз, която не харесваше Албертин и винаги се бе съмнявала в нейната честност.

И все пак, само миг преди това, преди Франсоаз да влезе в стаята, аз бях вярвал, че вече не обичам Албертин, бях вярвал, че съм взел всичко предвид, като педантичен анализатор; аз бях вярвал, че познавам състоянието на собственото си сърце. Но нашият интелект, колкото и да е блестящ, не може да възприеме елементите, които го съставят и остават неподозирани, докато от променливото състояние, в което те съществуват, едно явление, което е способно да ги изолира, не ги превърне в обект на първите етапи на солидификация. Аз бях сбъркал, мислейки, че мога да виждам ясно в собственото си сърце. Но това познание, което и най-проникновените възприятия на моя ум не биха ми дали, сега се появи пред мен, твърдо, блестящо, странно, като кристализирана сол, благодарение на рязкото действие на болката. Аз толкова много бях свикнал да имам Албертин до себе си, а сега внезапно видях нов аспект на този навик. Дотук аз го разглеждах главно като анихилираща сила, която потиска оригиналността и дори осъзнатостта на възприятията на човека; сега аз го видях като смразяващо божество, толкова приковано към съществуването на някого, а неговото незначително лице така силно издълбано в сърцето му, че ако то се отдели, ако то се отдалечи от човека, това божество, което обичащият почти не различава, влияе на страданията му по-ужасно от всичко друго и следователно е жестоко като самата смърт."

© Превод от английски: Николай Ив. Иванов
© Марсел Пруст, „По следите на изгубеното време”,
т. VI, „Бегълка”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)