Четвъртък, 23 Ноември 2017
„Звездите сякаш са се спрели на вечната любов във храма…”

„Звездите сякаш са се спрели на вечната любов във храма…”

Откъс от поемата „Май” на Карел Хинек Маха, отхвърлена от цензурата, поради разрез с тогавашните нрави, но останала за поколенията като образец на чешкото поетично творчество

1.

Преваля вечер - първи май -
вечерен май - за обич час.
За обич пей гугуткин глас
в гората, гдето бор ухай.
За обич шепне нежен мъх,
унесен славей за любов
към розата отправя зов,
а тя разпръсва сладък дъх.
От езерото в мрачината
потайни вопли все звучат,
прегръща го отвред брегът;
на други светове слънцата
проблясват ярко сред листака
като любовни сълзи в мрака.
Звездите сякаш са се спрели
на вечната любов във храма;
в любов взаимна запламтели,
превръщат се на искри бели,
изгарящи от страст голяма.
Сред тях красивата луна -
тъй бледно-ясна, ясно-бледа -
лика си в езерото гледа,
като че влюбена жена
любимия зове с надежда
и във водите се оглежда.
В настъпващата тъмнина
до сянка сянката расте
и сякаш се прегръщат те,
за да се слеят във една
голяма сянка над земята.
Едно към друго дървесата
се свеждат - към брезата бор,
бреза към бора… Шушне в хор
вълна подир вълна игрива,
в часа на обичта прелива
от обич целият простор.

Сред мрака, до крайбрежен дъб,
стои една мома красива
и своя взор, прелял от скръб,
навътре в езерото впива.
А то в нозете й синее,
зелено, става по-натам,
а още по-далеч едвам
личи по блясъка къде е .
Девойката е впила взор -
отблясък звезден вижда само.
Девойка - ангел паднал, цвете,
разцъфнало под ветровете,
от ранна пролет смелост взело.
Мигът, що всичко й открадна,
във този взор, уста и чело
бележи мъка безпощадна.

Отмина двадесети ден…
По небосвода уморен
пожарът сетен потъмнява,
цветът му, ален дотогава,
се слива с планината синя.
„Не идва! - Где е той сега?” -
сърцето свива се в тъга
и сякаш всичко е пустиня -
сред воплите, с които тук
потайно езерото страда,
заплаква и момата млада.
Самотен звезден лъч без звук
мени сълзата в искра ярка -
така над стихналия свят
звездите падат с диря ярка -
сълза где капне, вехне цвят.

Но гледай - на скалата тя е,
върху самия ръб личи,
ветрец с полата й играе,
далеч е вперила очи.
Изтрива сълзите си, ето
и пак се вглежда там, където
вълна вълната в унес слуша
и звезден лъч с лъча се гони
под тъмните крайбрежни клони,
а езерото среща суша.

Но както гълъбица бяла
под черни облаци лети
и както лилия цъфти,
над езерото затрептяла,
така сред тази шир лилава
се мярка нещо, приближава
насам. Минута - вечност цяла -
и вижда се: не е ни птица,
ни лилия, ни гълъбица -
издува вятърът платно,
весла край бялото петно
водата пенят със бразди,
блестейки с розата, която
в небето залез посади,
за да пламти с червено злато.
„Побързай, лодчице, насам!
Това е той! Познах, защото
съзирам шапката, перото
и дрехата му!” Ей го там…

Изкачва се мъжът висок
без труд по тясната пътека.
Поруменява тя, полека
пристъпва зад дъба. - Насреща
затичва се - извиква - скок -
прегръща го с ръка гореща. -
„Горко ми!” Със лъча си лек
луната гали друг човек;
дъхът й секва от тревога:
„А где е Вилем?”
„Погледни -
шепти мъжът с осанка строга, -
издига кулата стени
край езерото, в него впива
дълбоко сянката си сива,
но още по-дълбоко, знам,
във мъничка килия сам
е Вилем с мъка най-голяма -
че утре да живее няма.
Узнал греха ти, той издигна
над прелъстителя ръка -
баща си той уби така
и страшна участ го постигна,
ще мре позорно. Ето как
владетелят на лесовете
ще бъде бит, измъчван, чак
догдето стихнат виковете -
че е умрял, безспорен знак.
Заради участта му клета
бъди завинаги проклета!”

Гласът замъкна - пак покой.
Надолу бързо слиза той
и сяда в лодката - отново
като че лилия цъфти
и сякаш птица пак лети…
След туй - мълчание сурово.
Вълните глъхнат в тишината
и всичко в сянка се е свило,
белеят дрехи над водата,
околността шепти: „Ярмило!”
и дъното ехти: „Ярмило!”

Преваля вечер - първи май -
вечерен май - за обич час.
За обич пей гугуткин глас
и тихичко зове: „Ярмило!”

© Превод от чешки: Пенчо Симов
© Карел Хинек Маха, „Май”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)