Четвъртък, 23 Ноември 2017
„През вековете колко ли жени духа си буен в мойта кръв са влели!”

„През вековете колко ли жени духа си буен в мойта кръв са влели!”

Пет стихотворения от Надежда Захариева в деня на нейните 73 лета

ДУМИ

От пеперудени крила по-нежни,
по-топли от прегръдката на влюбени,
по-чисти от водата ненапита,
по-меки и от майчина милувка -
такива думи търся и събирам.
Такива думи само са ми нужни.
Че твоята душа, която щедро
търкулваш денем по света огромен,
с добро и със любов да го нахраниш,
при мене се завръща всяка вечер
като кълбо настръхнало, наежено
от хорските злини, тъги и болки.
Душата ти с душата си поемам.
И моята кърви...Но търпеливо
със нежни, с топли, с чисти, с меки думи
един след друг бодлите ти отбожда.
Че утре заран пак светът ще чака
с любов и със добро да го нахраниш...
А утре вечер... Страшна въртележка!...
Дали ще дойде оня миг, във който
светът ще се насити и за мене
троха добро и обич ще остави?...
Не знам. Но чакам...
Казвам се Надежда.

ПУЛОВЕРЪТ

Студено ми е - каза ти. Замръзвам.
Стопли ме някак, моля те, отново...
И аз със чувство на вина побързах
да изплета най-топлия пуловер.
Не го приемай като вещ, която
за тялото ти е предназначена.
С ръце го плетох. Ала и с душата.
За твоята. Нали и е студено.
И ако можеш плетки да разчиташ,
пуловерът, ще видиш, е изпъстрен
със тежка дрямка, слепваща очите,
с изтръпнали от преумора пръсти.
И всяка бримка би те заглушила
с вика си, че едва ли има нещо,
което би се мерило по сила
на тоя свят със обичта човешка.
Дочуе ли вика, знам, непременно
душата ти студа ще надделее.
Не го ли чуе, значи тя към мен е
изстинала... И няма да я сгрея.

ПРАЗНИК

Когато изтече след всички гости
на тостовете шумната река,
безкрайно тихо и безкрайно просто
ще вдигна чаша и ще ти река:
"Наздраве, мили мой, за всичко светло,
като искрица да е то дори -
една единствена звезда в небето
със пътеводна светлина гори.
Наздраве, мили мой, за всичко тъмно,
дори като вселена да е то!
Навярно без голготата му стръмна
не би изгряло нашто тържество.
Не трудното, а лесното погубва
човешкото в човешката душа.
И тя не би разкрила свойта хубост
без шмиргела на грозните неща.
Наздраве, мили мой, за всички нощи
и всички дни - и лоши, и добри -
които идват и в които общо
ще светим с теб, додето изгорим!"

ЛИПСВАШ МИ

Липсваш ми - безпомощен и силен.
Липсваш ми - свиреп или смирен.
Липсваш ми - жесток, любвеобилен,
нежен, груб, отчаян, окрилен.

Липсва ми нетрайната ти обич.
Липсва ми внезапната ти мъст.
Лудото ти бързане към гроба
и страха от хищницата пръст.

Липсва ми духът ти вулканичен
да изригне винаги готов
със безгрижието на езичник
и проклятие, и благослов.

Липсваш ми със вечната си болка,
че светът е тъй несъвършен.
Липсваш ми за да ти кажа колко
липсваш ти на живия ми ден.

ЗАЩОТО СЪМ ЖЕНА

Такава съм, защото съм жена –
променлива, влудяващо различна.
Понякога съм ангелски добра,
понякога на демон заприличвам.

Недей да ме упрекваш, че безчет
любовни думи мога да повтарям,
а после, по-студена и от лед,
с мълчание от студ да те изгарям.

Че може днес от гняв да се взривя
и в мене да изригнат сто вулкана,
а утре - кротка, мила и добра –
да легна аз до мъжкото ти рамо.

И зарад мен горкото ти сърце
без милост и без жал да е сломено,
а след това, с наивност на дете,
да плача за врабче с крило ранено.

Не ще ме разбереш, не ме вини!
И други преди теб не са успели.
През вековете колко ли жени
духа си буен в мойта кръв са влели!

И в лабиринтите на моята душа,
когато безвъзвратно се изгубиш,
недей, не ме упреквай за това!
Ти сам във мен поиска да се влюбиш!

© Надежда Захариева

AFISH.BG