Четвъртък, 14 Декември 2017
„Проклет да съм, ако не е това картина от далечната ми младост…”

„Проклет да съм, ако не е това картина от далечната ми младост…”

Три стихотворения от Иван Мирчев, роден нa вчерашния ден преди 120 години в Града на липите

ДОВИЖДАНЕ

Да чакам ли до края на свещта,
или да тръгна в сенките нататък?
Свещта ми се смалява пред нощта,
а пътят ми се вие глух и кратък -
откъснатата ябълка, узряла
в ръката на детето снежнобяло.
Като земята в оня странен час
на нейното съзиждане аз тръпна
и мисля, че за мен е недостъпна
короната на вечност и на власт -
и кой ще ми я прати, и защо ли
душата за корона ще се моли?
И тоя град, обичан от години,
аз трябва да отстъпя, детрониран
от собствения ми живот, да мина
в забравата, при своите кумири,
без техните корони и венци -
стар пряпорец, прояден от молци.
И улица след улица предавам
на моите съграждани, че те
оставят върху едрата жарава
на спомена за бедното дете,
съученик, съгражданин, приятел,
какъвто случаят ме бе изпратил.
И къщите предавам, и липите,
огрени като древни знамена
пред моя дом, о който е забола
стрелата си съдбата и заплита
ръцете ми в предсмъртна светлина,
застинала върху стената гола.
Предавам и приятеля си близък,
на по-добри приятели от мен,
облечен в чудотворната си риза
като мъдрец или като елен,
преминал планини неимоверни,
вода за жаждата си да намери.
Предавам всичко, що съм обладал
на тоя свят, защото сам разбрах,
че моята следа е малотрайна -
и не изпитвам в тоя час ни жал,
ни злоба, унижение и страх, -
че моят свят остава скъпа тайна.

ОТВЛИЧА МЕ ДЪЖДЪТ

Додето се реша да пропътувам
пътеките на тоя свят грижовен,
ще ме застигнат новите... и чувам
как идат, заличават всеки спомен
от миналото, пада хладен дъжд
в ръката ми... и аз съм оня мъж,
от който не остава ни следа,
ни буква за безбройните чеда.
Пресяват се и дните ми и нищо
не ми остава в мрежата. Поне листо
от родното забравено огнище!
Или поне човечност от Вато!

ИЗ “МАЛКА ПОЕМА ЗА СПОМЕНА”

Познатата, като копраля права,
старинна улица на моя град.
Акации с кора светлокафява
и жилища от миналия свят
напомнят ми пейзаж от Писаро
с невероятни багри на стените
и плочици от времето изтрити.
Една жена в зелено болеро
навлиза през вратата и мълчи,
но цялата окъпана в лъчи,
с коси разпуснати по раменете,
в очите й два диаманта светят -
две копия далече устремени,
а може би отправени към мене.
Проклет да съм, ако не е това
картина от далечната ми младост,
когато бяха млъкнали в нерадост
словата ми, момчешките слова!
Проклет да съм, ако не бяха нейни,
на моята любима, тези два
блестящи диаманта и едва
задържащи се къдри златогрейни
по нежните момински рамене!
Да беше се усмихнала поне,
аз бих разбрал и днес, че тя ме вижда,
че нейната душа ще бъде трижди
доволна, че я гледам скришом днес,
отмината без поздрав и без вест.
Това е тя - и румена, и нежна -
чието име как ще изрека?
На бялата безупречна ръка
две гривни стъклени блестят небрежно.
Познавам я, сърцето не греши!
Задъхана от младост, тя излиза
на шията с рубенца - златна низа -
и обици на малките уши.
Спокойно гледа облаците, слага
ръката си над тъмните очи,
потънали в мечти и кротка влага,
и пази ги от слънчеви лъчи.
Горена от лъчите, тя се смей
пред пътната врата и тихо грей.

© Иван Мирчев

AFISH.BG