Четвъртък, 19 Октомври 2017
„Не знае милост Любовта: не е тя майчица, а мащеха…”

„Не знае милост Любовта: не е тя майчица, а мащеха…”

Пет стихотворения от Марина Цветаева, родена на днешния ден преди 125 години

*

Вие, които налучквате брод
не към мойта хубост — към чужда,
ако знаехте колко живот,
колко жар съм пиляла без нужда,

как съм вярвала в сладки лъжи,
в плахи сенки и шепоти смутни...
Колко пепел в сърцето лежи
от пожара на чувства барутни.

Нощни гари, жужащи едва,
късни влакове, с гръм проечали...
И да знаехте впрочем това –
предполагам, — не бихте узнали

зад словата ми резки сега
и струящата дим папироса –
колко тъмна и грозна тъга
тегне в мойта глава светлокоса.

 

*

Довчера беше влюбен мъж,
а днес — очите ти посърнаха!
И славеите изведнъж
комай на врани се превърнаха!

Аз глупава съм, ти — умник,
стоя пред теб, глава оборила.
О, женски вековечен вик:
„Какво, мой мили, съм ти сторила?!“

Веднъж ли досега кръвта
и сълзите на смърт ни пращаха!
Не знае милост Любовта:
не е тя майчица, а мащеха.

Моряци тръгват в дълъг път
с ескадра, пяната запорила...
И съпровожда ги викът:
„Какво, мой мили, съм ти сторила?“

Равнеше ме довчера ти
с Китай, държава неизмерена!
А днес животът ни лети –
като копейка в длан разперена.

Убийца сякаш пред закон
стоя, ни звук не проговорила.
И в пъкъла ще чуеш стон:
„Какво, мой мили, съм ти сторила?“

По ред разпитвам всяка вещ:
„Навеки ли ще бъда — ничия?“
„Търпи и страдай, ако щеш!“ –
ми отговарят с безразличие.

Към жар приучи ме и зной –
сега съм в студ очи притворила!
Това ми стори, мили мой!
Какво, мой мили, съм ти сторила?

Разбирам — и не чакам зов!
Не съм на никого любовница!
Там, дето не цъфти Любов,
върти косата Смърт-разбойница.

Плодът и сам ще полети,
щом зрелостта го е оборила...
— За всичко, всичко ми прости,
каквото, мили, съм ти сторила!

Марина и Дъщеря й Ариадна (Аля) Ефрон

*

Ти, обичал ме — в лъжлива
правда, в праведна лъжа,
както повече не бива –
не поиска! — не можа!

Ти, обичал ме — далече
през години. — Знам това!
Ти не ме обичаш вече:
истината в пет слова.

Със съпруга си Сергей Ефрон

*

Минаваш — на мен приличен,
свел към земята очи.
И аз съм ги свеждала ничком!
Пътниче, спри, помълчи!

Прочети — през метличина синя
и макови гъсти листа, –
че се наричах Марина
и колко живях лета.

На гроба ми, който немее,
не гледай смутен и плах...
Обичах и аз да се смея,
когато не ми е до смях!

И косата ми да се мята,
и в жилите кръв да ручи...
Аз също живях на земята!
Пътниче, спри, помълчи!

И стрък отскубни си: изгрели
са кичурче ягоди там –
от ягоди, в гробища зрели,
по-едри и сладки не знам.

Излишно е всяко скърбене –
спокойно глава изправи.
Спомни си леко за мене,
леко за мен забрави.

Как слънчев лъч те огрява!
И прави те златен прахът...
И нека не те смущава
гласът ми, дошъл Отвъд.

Цветаева (вляво), Сергей Ефрон и Канстантин Родзевич (на втори ред)

НА ТЕБЕ – СЛЕД СТО ГОДИНИ

На тебе, който е роден и диша
извън живота ми, извън века,
от гроба — като от затвор — ти пиша
със моята ръка:

— Приятелю! Не ме търси! Отдавна
забравено е моето лице.
Сега над Лета, над реката бавна
протягам две ръце.

А твоите очи като жарава
проникват в мойта гробна самота
и дирят ме, каквато бях — такава
отпреди сто лета.

Кривачка прах е моят стих заветен,
държа го в плен... И гледам мълчешком
как търсиш моя пръв или пък сетен –
рожден и смъртен — дом.

Сега над живите жени — в безкрая
дочувам как отеква твоя глас:
— Тълпа от мъртви самозванки! Тя е
по-жива и от вас!

На нея в доброволна служба вдаден
обичах и познавах я така,
че виждам: всеки пръстен ваш е краден
от нейната ръка.

Сто мои пръстени! О, как ужасно
ме прави щедра случаят нелеп:
раздавах ги наляво и надясно –
а не дочаках теб!

И тъжно осъзнавам своя жребий
сега, когато тъна в здрача мек:
вървях след слънцето — и търсех тебе,
но раздели ни век.

А ти с насмешка уязви сурова
другарите: че хвалеха ме с жар,
а никой рокля розова и нова
не ми поднесе в дар.

Безкористни ли бяха те? Открито
и аз ще си призная користта:
събирах дружески писма, които
да милвам през нощта.

Не съществува смърт и тлен! Лъжа е!
И ти си мой — оттатък смърт и тлен,
отричаш се от всички други, зная,
за да обичаш мен.

© Превод от руски: Иван Николов

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)