Неделя, 17 Декември 2017
„Живот признай го сам и стига сълзи рони на тоя свят любов щастлива няма…”

„Живот признай го сам и стига сълзи рони на тоя свят любов щастлива няма…”

Три стихотворения от френския поет и романист Луи Арагон, роден преди 120 години, един от най-видните представители на дадаизма и сюрреализма

НА ТОЯ СВЯТ ЛЮБОВ ЩАСТЛИВА НЯМА

Човекът нищо не владее Нито сила
ни слабост ни сърце Разтваря вдигнал ръст
ръце но сянката си вижда паднал кръст
и щастието не докосва даже с пръст
Животът ни стена е всичко разделила
на тоя свят любов щастлива няма

Животът е войник останал без патрони
за друга участ бил е на света роден
защо в зорите да се буди всеки ден
щом вечер пада на безделието в плен
Живот признай го сам и стига сълзи рони
на тоя свят любов щастлива няма

О моя обич о любов ти моя рана
ранена птица аз те нося в свойта гръд
извръщат взор след нас и думите шептят
които сплитах сам по дългия ни път
преди във взора ти да срещнат гибел ранна
на тоя свят любов щастлива няма

Отлита времето уви не се повтаря
и нека двете ни сърца ридаят с жал
без мъка кой ли тук прочувствено е пял
и кой за трепета в гръдта не е скърбял
и сълзи не е лял с ридаеща китара
на тоя свят любов щастлива няма

Не няма тук любов която не проклина
не няма тук любов кръвта да не смрази
не няма тук любов без мъки и сълзи
не няма тук любов без всичко да срази
дори и любовта към моята родина
на тоя свят любов щастлива няма
но ние с тебе пак обичаме се двама.

В ОКОЛНОСТИТЕ НА ЛЮБОВТА И ЦЕЛУВКИТЕ

Тя спира на брега на ручея Тя пее
Върви Запраща силен вик в безкрая
разтворена е роклята й в рая
Направо е прекрасна тя
Раздвижва после клонка над водата
прокарва бавно бяла длан по чистото си чело
Между краката й се стрелват невестулки смело
и в шапката й седнал е лазурът

© Превод от френски: Кирил Кадийски

БАЛАДА ЗА ТОЗИ, КОЙТО ПЯ ПРИ ИЗТЕЗАНИЯТА

И ако можех да повторя,
по този път бих минал аз...
Изпод оковите говори
за бъдещето звучен глас.

В килията на патриота
двамина тази нощ дошли
и рекли: „Отстъпи! Живота
за теб е още скъп, нали?

Ти можеш, можеш да живееш,
ти можеш да си като нас —
достатъчно е да посмееш
да измениш на своя глас.“

И ако можех, аз отново
преминал бих по този път...
Оттам — от мрачните окови,
за бъдни дни мълви гласът.

Едничка дума и вратата
ще се отвори. Дума дай
и ще ти върнат свободата...
Сезам! На всички мъки край!

От мъничка лъжа зависи
да се запазиш от смъртта.
Та помисли си, помисли си
за свежестта на заранта!

И ако можех да повторя
преминал бих по този път...
Шепти на бъдещите хора
изпод оковите гласът.

Аз казах всичко. (Не забравяй
за крал Анри — ще издържиш!
Империя за кон се дава
и литургия — за Париж.)

Напразно всичко е! Излизат.
Кръвта му блика, без да спре,
смъртта е вече много близо
и той невинен ще умре!

По този път дали отново
преминал би до края чак?
Гласът от мрачните окови
мълви: „Ще мина утре пак.

След мене Франция остава,
остава мойто твърдо «не!»
и ако аз умра, тогава
ще знаят за какво поне!“

Навън затворника отвеждат.
Говорят немски. Стъпват в строй.
„Предай се!“ — някой му превежда;
отвръща им спокойно той:

„И ако можех, аз отново
преминал бих по този път,
под изстрели и със окови —
за бъдещето те звънтят!“

И той запява славни думи:
„Тиранът вдига знаме в кръв...“,
догдето залпът със куршуми
прекъсва в миг рефрена пръв.

Но друга френска песен бърже
на устните му затрептя
и „Марсилезата“ довърши
за всички хора по света!

© Превод френски: Пенчо Симов

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)