Неделя, 08 Декември 2019
„Аз вярвам, че човек няма просто да издържи. Той ще надделее.”

„Аз вярвам, че човек няма просто да издържи. Той ще надделее.”

120 години от рождението на един от най-влиятните световни писатели, Нобелиста Уилям Фокнър

ПОЛУЧАВАЙКИ НОБЕЛОВАТА ПРЕМИЯ

(кратката реч, която Фокнър произнася на 10.12.1950 г. на церемонията в Стокхолм)

"Разбирам: тази премия не удостоява мен като индивид, а моите книги – творчеството на цял един живот, създадено със страданието и потта на човешкия дух, не за слава и още по-малко за възнаграждение, а за да може от тъканта на този човешки дух да се сътвори нещо, което преди не е съществувало. Следователно тази премия е моя само по име. Няма да е трудно да намерим приложение на получената сума – част от нея по цел и значение се равнява на нейния произход. Но мен ми се ще да сторя същото и със словата, възползвайки се от тази висока трибуна, от която може би ще бъда чут в този момент от ония млади мъже и жени, които са се посветили на същото страдание и същия труд – сред тях вече е и онзи, който един ден ще застане тук, където съм застанал аз.
Нашата трагедия днес е в общия, вселенски страх, поддържан толкова дълго, че дори сме в състояние да го понасяме. Вече няма проблеми на духа. Има само един въпрос: Кога и аз ще се разлетя на късове? Ето защо младият човек, който пише днес, е забравил проблемите на човешкото сърце, влязло в схватка със себе си – единствено от тях се ражда добрата литература, защото само за тях си струва да се пише, само те заслужават страданието и потта.
Той трябва наново да ги научи. Той трябва да си внуши, че най-недостойното от всичко е да се страхува; и внушавайки си това, навеки да го забрави, лишавайки своята професия от всичко друго, освен от старите истини и неизменности на сърцето, древните всеобщи истини, без които всеки ред е евфемерен и осъден: любов и чест, жал и гордост, състрадание и саможертва. Не направи ли това, писателят се мъчи като прокълнат. Той пише не за любовта, а за сластта, за поражения, в които никой нищо ценно не изгубва, а което е най-лошото – пише без съжаление и състрадание. И неговите тъги не откликват в ничие сърце, не оставят никакъв белег. Той пише не за сърцето, а за жлезите.
Не си ли припомни отново тези неща, той ще пише така, като че наблюдава края на човека. Аз се отказвам да приема края на човека. Нищо по-лесно от това да кажем, че човек е безсмъртен само защото би изтърпял всичко; че когато в последната огненочервена и умираща вечер отекне последният звън на Страшния съд и замре в последния непотребен камък, че дори и тогава ще се извиси още един звук: неговият немощен, но неизтощим глас. Отказвам да приема това. Аз вярвам, че човек няма просто да издържи. Той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред другите създания има неизтощим глас, а защото има душа, дух, който е способен на издръжливост, състрадание и саможертва. И дълг на поета, на писателя е да пише за тези неща. Негова е привилегията да помага на човека да издържи, като възвисява сърцето му, като му напомня храбростта и честта, надеждата и гордостта, състраданието и жертвоготовността, които винаги са били славата на неговия живот. Гласът на поета трябва да бъде не само архив на човека, а един от стълбовете, опрян на които той би издържал и надделял."

© Превод от английски: Кръстан Дянков

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)