Неделя, 24 Септември 2017
„Убийте ме. Изгонете ме. Ще ида при него…”

„Убийте ме. Изгонете ме. Ще ида при него…”

Откъс от романа „Железният светилник” на Димитър Талев (1.09.1898 – 20.10.1966)

"Катерина неочаквано изправи глава, придръпна се към стената, сграбчи завивката и я притегли до гърдите си — да скрие босите си нозе, нощната си риза. Лицето и бе жално, падналите коси от двете му страни сега беше червено до кръв, влажно, тъмните й очи искряха трескаво, с мрачен, решителен поглед.

— Убийте ме. Изгонете ме. Ще ида при него — изрече тя бързо, задъхана и продължи пак тъй бързо: — Аз знам какво сърце има той, само аз. Как страдал, сирак, колко се мъчил, сички го мъчили и затова е такъв див. Но е най-добър. И ти го мразиш, и сички се подбиват с него, но той е най-добър от сички. Див, ами кога се събрал с люде! Ти не миряса, докато не го прогони, и един път не го покани да влезе вкъщи. А той иконостас ти направил, за тебе, ама не смей да ти го даде. Такъв е той. Жално ми беше за него. После, като го чух да приказва и сърцето му плаче, плаче... мил ми стана. Четирнайсет години е по-стар от мене, а ми каза: „Ти си ми като майка и нема нищо по-мило от майка, моята майка умре.“ Той е като дете послушен, от сичко ще се откаже, и от виното, ако му кажа, сичко ще направи. Попита ме и аз му казах, че ще се омъжа за него. Такъв е той, аз го знам.
— Защо не дойде да ми кажеш? Нели аз съм ти майка.
— Как да ти кажа за него! Би ме удушила. Тебе и Лазе не смей сичко да ти каже.
— Защо му се даде, защо си побързала, така ли се пази моминска чест!
Катерина изви глава на една страна, на друга страна, търсеше отговор:
— Не знам — промълви тя, наведе очи. — Нещо ме грабна с голема сила... Бех като упоена, нищо не мислех. После си казах: по-добре. Сега мама нема да откаже. Ще ме омъжат. Ама как да отворя уста да ти кажа... Помислих да избегам при него. Как да се разделя с вас, исках с добро...
Тя притисна длани на лицето си и зарида, рамената й подскачаха високо.
Завесите на трите прозорчета на стаята вече светлееха с всичките си шарки, малкото пламъче на светилника бледнееше в утринния здрач. Султана го духна. Премести светилника. Сетне пак го взе и стана. Катерина продължаваше да плаче, но все по-тихо. Султана рече:
— Ще те омъжим за него. Не може иначе. Но аз нема да те пратя трудна под венчило. Преди да влезеш в църква с невестински венец, безсрамнице, ще подиря чаре да пометнеш.
— Майко...
— Мълчи! Жално ти е за детето... Ето, кучко, ще платиш греха си со живота на първата си рожба.
Тя се обърна и излезе от стаята.
Щом излезе тя, Катерина сплете пръсти, стисна ги, изви ги до болка и в смътно за нея, невинно отчаяние отново проплака:
— Мили боже, колко страшно става!...
Ала дълбоко в сърцето й — струваше й се, далеч негде в нея — трептеше скрита радост. Откакто бе усетила детето в себе си — само в мъка, в тая чудна болест, която я хващаше внезапно и също тъй внезапно изчезваше, — тя непрестанно мислеше за него, по всяко време, без някакво определено чувство. Само това знаеше тя всеки миг, че то е в нея, че расте в нея, но сега, като чу от майка си, че то трябва да умре, почувствува жал към него — за пръв път като към нещо живо — и непреодолим страх за него, за себе си. Ала след това нямаше да има вече никаква преграда между нея и Рафе. И тя потрепера в замайващо, ненаситно сладка, могъща тръпка, която мина през цялата й утроба, както винаги, когато я вземаше той в прегръдките си."

© Димитър Талев, „Железният светилник”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)