Четвъртък, 21 Ноември 2019
“Винаги” е дума, която не е позволена на мъжете

“Винаги” е дума, която не е позволена на мъжете

Хорхе Луис Борхес е роден на 24 август 1899 в Буенос Айрес.

През 1914 г. младият Борхес се установява в Женева, където завършва Калвинисткия колеж. По време на престоя си в Швейцария той се запознава с идеите на Шопенхауер, с творчеството на Уолт Уитман и на френските символисти Рембо, Верлен и Маларме.

От 1919 г. е в Испания, където попада в кръговете на местните писатели ултраисти.

През 1921 г. се завръща в Аржентина и взема участие в основаването на различни литературни и философски издания.

 

Със съпругата си Мария Кодама

През 30-те години, вследствие на наследствено заболяване, зрението му започва прогресивно да се влошава, докато остава напълно сляп. Работи в Националната библиотека, от която е уволнен за антиперонистки изказвания, а при новия режим е назначен за неин директор; преподава в университета в Буенос Айрес, пътува.

Започва творчеството си с поезия, но славата си на световно признат автор дължи на своите литературни есета и кратки разкази, един от които ви предлагаме:

УЛРИКА

“Hann tekr sverthit Gram ok leggr i methal theira bert.”
Völsunga Saga, 27*

Разказът ми ще се придържа към действителността, или поне към собствения ми спомен за действителността, което е същото. Историята се случи наскоро, но знам, че литературният навик е навик на обстоятелствените подробности и на подчертания патос. Искам да разкажа за срещата си с Улрика (така и не узнах фамилното й име и вероятно никога не ще го узная) в град Йорк. Хрониката обхваща една нощ и една сутрин.
Нищо не ме спира да разказвам, че първия път, когато я видях, стоеше редом до Петте сестри от Йорк - стъклописите, пощадени от иконоборците на Кромуел, тъй като не били опорочени от култове, но истината е, че се запознахме в преддверието на хотел Нордън Ин, който се намира извън стените на града. Бяхме малко хора и Улрика стоеше с гръб към нас. Някой й предложи питие и тя отказа с думите:
- Феминистка съм. Не искам да подражавам на мъжете. Неприятни са ми тютюнът и алкохолът им.
Фразата целеше да бъде оригинална и се досетих, че не я произнася за първи път. След това узнах, че никак не е типична за нея, но това, което изричаме, невинаги ни прилича.
Каза, че е закъсняла за музея, но щом разбрали, че е норвежка, я пуснали да влезе.
Един от присъстващите забеляза:
- Не за първи път норвежци стъпват в Йорк.
- Така е - отвърна тя. - Англия е била наша и сме я загубили, ако въобще някой може да притежава нещо или нещо може да се загуби.
Едва тогава се вгледах в нея. В един свой стих Уилям Блейк говори за момичета от меко сребро или гневно злато, но в Улрика имаше както злато, така и мекота. Беше лека и висока, с изострени черти, сивоока. Спокойната тайнственост, която излъчваше, ме впечатли почти толкова, колкото и лицето й. Усмихваше се лесно и усмивката сякаш я правеше по-далечна. Беше облечена в черно - нещо необичайно за северните земи, където хората се опитват да развеселят с цветове мрачния пейзаж.
Запознаха ни. Казах й, че съм преподавател в Андинския университет в Богота. Уточних, че съм колумбиец.
- Какво е да си колумбиец? - попита тя замислено.
- Не знам - отговорих. - Въпрос на вяра е.
- Като да си норвежец - съгласи се тя.
Нищо повече не помня от разговора онази нощ. На следващия ден слязох рано в трапезарията. През прозорците видях, че беше валяло; равнината се губеше в утрото. Нямаше други хора. Улрика ме покани на масата си. Каза ми, че обича да излиза сама на разходка.
Спомних си една шега на Шопенхауер и отговорих:
- Аз също. Можем да се разхождаме заедно.
Отдалечихме се от къщата, по младия сняг.
Из полето нямаше жива душа. Предложих й да идем до Торгейт, на няколко мили надолу по реката. Знаех, че вече съм влюбен в Улрика; не бих искал до мен да е никоя друга, освен нея.
Изведнъж до нас достигна далечен вой на вълк. Никога не бях чувал вълчи вой, но знаех, че е вълк. Улрика не се обезпокои.
След малко, все едно разсъждаваше на глас, каза:
- Малкото и жалки мечове, които видях вчера в Йорк Минстър ме развълнуваха повече и от големите кораби в музея в Осло.
Пътищата ни се пресичаха. Същия следобед Улрика щеше да продължи за Лондон; аз, за Единбург.
- На Оксфорд Стийт - каза - ще мина по стъпките на Де Куинси, който е търсел своята Ана, изгубена сред лондонските тълпи.
- Де Куинси е престанал да я търси - отговорих. - Аз, след всичкото това време, не съм се отказал.
- Може би си я намерил - прошепна тя едва доловимо.
Разбрах, че неочакваното не ми беше забранено и я целунах по устните и по очите.
Отстрани ме с твърда нежност, след което обяви:
- Ще бъда твоя в хижата в Торгейт. Но те моля дотогава да не ме докосваш. Така е по-добре.
За целомъдрен мъж в напреднала възраст предложената любов е дар, който вече не се очаква. Чудото има правото да налага условия. Спомних си за младежките си години в Попаян и за едно момиче - светлокосо и стройно като Улрика, което ми беше отказало любовта си.
Не допуснах грешката да я питам дали ме обича. Разбирах, че не съм нито първият, нито ще бъда последният. Тaзи авантюра, може би заключителна за мен, щеше да е една от многото за блестящата и изпълнена с решимост наследница на Ибсен.
Продължихме пътя си, хванати за ръка.
- Всичко това е като сън - казах аз. - А аз никога не сънувам.
- Като онзи крал - отговори Улрика - който не сънувал, докато един магьосник не го накарал да заспи в свинарника.
След малко добави:
- Слушай внимателно. Всеки момент ще запее птица.
Малко след това чухме песента.
- По тези земи вярват, че тези, които са на крачка от смъртта, виждат в бъдещето -
казах аз.
- Аз скоро ще умра.
Погледнах я удивен.
- Да пресечем през гората - предложих. - Така ще стигнем по-бързо до Торгейт.
- Гората е опасна - отговори тя.
Продължихме през полето.
- Бих искал този момент да продължи завинаги - прошепнах.
- “Винаги” е дума, която не е позволена на мъжете, - отсече Улрика и за да смекчи ефекта от казаното, ме помоли да повторя името си, което не беше чула добре.
- Хавиер Оталора.
Помъчи се да го повтори и не можа. Подобно на нея, аз запънах на името Улрике.
- Ще те наричам Зигурд - обяви тя с усмивка.
- Ако аз съм Зигурд, ти ще си Брунхилда - отговорих.
Беше забавила ход.
- Познаваш ли сагата? - попитах.
- Разбира се. Трагичната история, която по-късно германците развалиха със своите Нибелунги.
Не исках да споря, затова отговорих:
- Брунхилда, вървиш сякаш искаш между двама ни в леглото да има меч.
Изведнъж се бяхме озовали пред хижата. Това, че носеше същото име като хотела - Нордън Ин, не ме изненада ни най-малко.
Улрика, която вече бе изкачила стълбите, извика:
- Чу ли вълка? Не останаха вълци в Англия. Побързай.
Когато се качих на горния етаж забелязах, че тапетите по стените имитират стила на Уилям Морис - в тъмночервено, с преплетени плодове и птици. Улрика влезе първа. Стаята беше тъмна, с нисък наклонен таван. Очакваното легло се удвояваше в мътното огледало и полираният махагон ми напомни огледалото от Светото писание. Улрика вече се беше съблякла. Повика ме с истинското ми име - Хавиер. Почувствах, че снегът се засилва. Вече нямаше нито мебели, нито огледала. Между двама ни не лежеше меч. Времето изтичаше като пясък. Любовта столетница бликна в здрача и за първи и последен път притежавах образа на Улрика.

© Превод от испански: Ева Тофтисова

* “Той пое меча Грам и гол го положи между двамата”. Цитат от 27-ма глава от норвежката сага за Зигурд и Брунхилда, датираща от 13-ти век. (б. пр.)

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)