Неделя, 05 Април 2020
„В очите й проблясна тънък слой лед…”

„В очите й проблясна тънък слой лед…”

Нобелистката Херта Мюлер навършва 64 години

Херта Мюлер е родена на 17 август 1953 година в Ницкидорф, Банат, и е с немски етнически произход. Майка ѝ е депортирана в СССР, в един от лагерите за принудителен труд. Баща ѝ изкарва прехраната на семейството като шофьор на камион в тогавашната немска армия.

 

От 1973 до 1976 г. Херта Мюлер изучава германистика и румънистика в университета на град Тимишоара. През 1976 започва работа в машиностроителен завод като преводачка, но скоро е набедена и напуска. След това изкарва прехраната си с учителска дейност по училища и детски градини. Херта Мюлер е преследвана от режима на Чаушеску, тъй като остро критикува властта, а произведенията ѝ са цензурирани.

През 1987 година емигрира от Румъния и се установява в Западен Берлин. В началото на 90-те години придобива международна известност, като книгите ѝ са преведени на повече от 20 езика.

От 1995 година Мюлер е член на Немската академия за език и литература в Дармщат и на „Обединението на немските есесити, новелисти и поети“.
Печели над 20 награди, сред които Немската езикова награда (Deutscher Sprachpreis – 1989), Немската награда на критиката (Deutscher Kritikerpreis – 1992), Европейската награда Aristeion Prize – 1995, като тя е единствена представителка на немскоговорящите страни, печелила тази награда.
Херта Мюлер е носител на Нобеловата награда за литература за 2009 година.

Предлагаме на своите читатели един кратък откъс от романа й „Всичко мое нося със себе си”:

"Как веднъж моят Ангел на глада стана адвокат

... В очите й проблясна тънък слой лед. Хлътналите й бузи бяха залепнали като бял мъх за скулите. За нейния Ангел на глада не можеше да е тайна, че от нея вече няма какво да се вземе. Имах неприятното чувство,че колкото повече ми се доверява тя, толкова по-бързо нейният Ангел на глада ще я напусне. И сякаш ще се нанесе при мен.
Само Ангелът на глада беше способен да забрани на Паул Гаст да краде яденето на жена си. Но самият Ангел на глада е крадец. Всички Ангели на глада се познават, мислех си, както ние се познаваме. Всички те имат нашите професии. Ангелът на глада на Паул Гаст е адвокат като него. А този на Хайдрун Гаст е само негов слуга. И моят също е само слуга, кой знае на кого.
Казах: „Хайдрун, яж си супата.”
„Не мога”, каза тя.
Посегнах към супата. Труди Пеликан също я поглеждаше крадешком. Алберт Гион от отсрещната страна също. Започнах да греба, не броях лъжиците. Дори не сърбах, защото отнемаше време. Ядях само за себе си, без Хайдрун Гаст и Труди Пеликан и Паул Гаст. Забравих всичко наоколо, цялата столова. Поех супата в сърцето си. Пред тази чиния моят Ангел на глада не беше никакъв слуга, а адвокат.
Празната чиния избутах към лявата ръка на Хайдрун Гаст, докато не се опря в малкия й пръст. Тя облиза неизползваната си лъжица и я изтри във ватенката, сякаш тя беше яла, а не аз. Или вече не знаеше дали яде, или само гледа. Или искаше да изглежда така, сякаш тя е яла. Така или иначе нейният Ангел на глада се виждаше легнал изпружен в цепката на устата й, отвън милостиво блед, отвътре тъмносин. Не беше изключено, да може дори да стои като везна. И беше сигурно, че брои дните, които й остават, в парцаливата вода на зелевата супа. Можеше обаче и да забрави Хайдрун Гаст и да закрепи везната си по-прецизно на моя мъжец. За да изчислява по време на ядене кога и колко може да вземе от мен."

© Превод от немски: Мария Дерменджиева
© Издателство „Сиела”, 2012

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)