Петък, 24 Ноември 2017
„Вие сте родена да бъдете нечия съпруга. Защо пък не и моя?”

„Вие сте родена да бъдете нечия съпруга. Защо пък не и моя?”

Откъс от вечния роман на Маргарет Мичъл, отнесена от вихъра на съдбата под гумите на едно случайно такси на 10 август 1949 г.

— Но млъкнете за малко — каза той. — Аз ви предлагам да се омъжите за мен. Ще бъда ли по-убедителен, ако падна на колене?

Тя издаде едно смаяно възклицание и безсилно се отпусна на канапето.
Гледаше го втренчено, с полуотворена уста и се питаше дали алкохолът не си прави лоши шеги с нея, тъй като в замаяното й съзнание неволно изскочи споменът за думите му, изречени с насмешка: „Скъпа моя, бракът не е за мен.“ Или тя беше пияна, или той се беше побъркал. Ала видът му съвсем не показваше да е побъркан. Изглеждаше спокоен, сякаш си говореха за времето, и мекият му провлечен говор звучеше равно и спокойно.
— Никога не съм се отказвал от намерението един ден да ви направя своя, Скарлет — още от първата ни среща в Дванайсетте дъба, когато счупихте вазата, изругахте и доказахте, че не сте дама. Не губех надежда, че ще ви имам чрез едно или друго средство. Но когато поспечелихте малко пари с Франк, разбрах, че вече никога няма да дойдете при мен, тласкана от нуждата, с интересни предложения за заем и гаранция в натура. Затова виждам, че ще трябва да се оженя за вас.
— Рет Бътлър, това да не би да е още една от противните ви шеги?
— Аз ви разкривам душата си, а вас ви гонят долни подозрения! Не, Скарлет, това е едно напълно искрено признание. Безспорно не е признак на най-добър вкус да избера тъкмо този момент, но имам сериозно оправдание за невъзпитаното си поведение. Утре заминавам за дълго време и се боя, че ако чакам до завръщането си, вече ще сте се омъжили за някой друг, в чийто джоб се намират малко парици. Затова си казах — защо да не вземете мен с моите пари? Скарлет, та аз не мога цял живот да ви дебна между отделните съпрузи.
Той говореше сериозно. Вече нямаше съмнение.
Устата й пресъхна, когато осъзна тази истина. Тя преглътна и се вгледа в очите му, за да открие там някакво обяснение. В тях бликаше смях, ала в дълбините им Скарлет зърна непознато до този миг неразгадаемо пламъче. Позата му бе непринудена и небрежна, но тя чувстваше, че той я наблюдава напрегнато като котарак, забил поглед в мишата дупка. Зад външната му сдържаност Скарлет отгатваше напиращата, но обуздавана сила и това я постресна.
Той действително й предлагаше брак — сторил бе невъобразимото. Навремето си бе намислила как точно ще го измъчва, ако й направи някога предложение. Бе си представяла как ще го смачка, ако чуе от него тези думи, ще го накара да почувства превъзходството й и ще изпита злорадо удоволствие от унижението му. Сега го бе изрекъл, но тя съзнаваше, че не може да приложи кроежите си, защото въпреки направеното признание той си оставаше все тъй неподвластен на волята й. Нещо повече — беше пълен господар на положението, а тя бе смутена като девойче при първо предложение и само можеше да се черви и да заеква.
— Аз... аз никога вече няма да се омъжа.
— Разбира се, че ще се омъжите. Вие сте родена да бъдете нечия съпруга. Защо пък не и моя?

© Маргарет Мичъл, „Отнесени от вихъра”
© Превод от английски: Надя Баева

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)