Петък, 15 Декември 2017
„Аз съм болен от вино и ласки…”

„Аз съм болен от вино и ласки…”

Стихотворения от Александър Вутимски (30.071919 – 23.09.1943), синьото момче на българската поезия

СИНЬОТО МОМЧЕ

1.

Било е сън момчето от сребро,
със синята фуражка и пагоните.
Да разговарям със звезди и котки
причината навярно е във рома.

Не съм живял във двор между дърветата
под облаци и залези оранжеви.
За сребърно момче съм взел портрета
на негъра от френски календар.

Бълнувал съм пияни златни ангели.
Не е валяло, а съм слушал дъжд.
Било е тъмно, а съм виждал залез
и съм целувал не ръце, а стълбове...

От синьото съм съзерцавал сам
очи въображаеми и устни,
и празни чаши, и сълзи, и танц...
Пиян съм бил, разбирам, бил съм луд.

Не те очаквам вече... Ти ще тръгнеш ли
със слънцето, което си отива?
Нима отново ще залезнеш ти
без пламъци, без кръв и сълзи...
Пътувай, угасни във здрача, козирувай на дъжда.

Не те целувам, аз не плача пак, не се усмихвам.
...Въображаем ангел бил си ти - уви!
И ти залязваш.

Но синьото момче не е било
Момче от синя шапка и сребро
с очи на южен танц,
пияното момче, което шепне отдалече: Саша -
И тая нощ -
...Ах, старият фенер ме водеше към черквата
под нощен хоризонт.
Кубета от мъгла, кубета от луна и зима.
И аз съм паднал на снега
под две очи, студени и безмълвни...
Полиция! Полиция!
Спасете ме от мойте спомени.
Стражар!
Кажи да стане ден...
Но аз не ще плача...

Възможно синьото момче не е било.

САНТИМЕНТАЛЕН МОНОЛОГ

Когато си спомням за тебе, аз виждам китарата, книгите,
огледалото кротко във ъгъла, изкривения, нисък потон,
твойто тъмно лице до прозореца, озарено от слънцето привечер,
виждам как се усмихваш във здрача, как присядаш тихо на стола.

Погледни ме. Подай ми безмълвно ръцете си. Още веднъж. Още веднъж.
Аз ще седна до тебе във здрача. Ще въздишам до теб, ще се радвам.
Да се тътря пиян, ми додея, като просяк по кръчмите нощем
да се карам по ъглите нощем със стражарите и непознати пияници.

Аз тъгувам за тебе. Не виждаш ли? Аз съм сам, остарявам безшумно.
И отдавна разбрах, и отдавна узнах, невъзможно е
да се боря, да страдам, да се радвам така, както другите,
да не бъда безполезен пияница, пропаднал младеж и безделник.

Затова, в тиха утрин, когато се съмва над къщите,
аз ще седна на прага, ще гледам дърветата, слънцето,
Ще помилвам прозореца тихо, после сам ще налапам дулото.
И ще чуя за сетен път звук, кървав звук... когато полека се съмва.

ХОТЕЛ

Аз се качвам по старите стълби със червени килими,
с перила от дърво, от желязо, на всеки завой - огледало.
В тъмнината оглеждам се аз, ръцете, челото - сини, тъмни,
високият дръст, мойта дреха и палтото от слънце и прах пожълтяло.

Почуквам полека на свойта врата, отварям, а вътре е тихо.
Посреща ме с кротко лице моят собствен портрет от стената.
От прозореца, ето, пердето добродушно ми кима.
Часовникът спрял, двете рози увехнали в вазата.

Аз седя на прозореца, осветен от далечен фенер.
Комините - черни, луната - пламтяща във мрака.
Хилави кучета долу на тъмния ъгъл задрямали.
Черно е в къщите, черно - в небето, в моята стая.

...Откъде съм дошъл в този стар и затънтен хотел?
От коя ли страна, през кои океани и залези?
- Аз не знам. Но в нощта ме терзае жестоко носталгия:
вървя ли, мечтая ли, плача ли, аз съм тук - другоземец ли?

Аз говоря навярно на някакъв непознат и забравен език.
Може би прадеди са ми инките - жреци от загадъчен храм.
Аз не знам. Аз не знам. Тук луната седи на комин.
Двете рози увехнали в вазата. Тихо е. Във хотела съм сам.

Паметникът на Вутимски в родния му град Своге

НА ЕДИН БЕЗНАДЕЖДЕН

Колко тежък шамар ми удари ти
в тази стая наляна със здрач.
Но защо затрепера уплашено
и на пода се свлече със плач?

Не плаши се от своя шамар.
Аз съм същия мъж, погледни ме. -
Нямам тежкия бич на стражар,
във ръката ми чашата с вино е.

На колене пред мене не стой...
Аз съм болен от вино и ласки.
Разболях се от много пиянство.
А ти искаш целувка и бой.

О, така мълчаливо и мирно
твойте пръсти и длани ми дай.
Между тях да сънувам детинство
и луната над родния край.

Да сънувам шума от дърветата
и лехата със полски цветя.
Да пътуват шейните, звънчетата,
и снега да затрупва нощта...

Ти се смееш коварно. Защо?
Тържествуваш със смях безнадежден.
Ох, разяден е моя живот
от виното и твоите нежности.

Не остава ми нищо, наистина...
Ето чаша, до дъното пий.
Удари пак шамар, ако искаш,
и на пода пак гузно се свий.

Аз съм същия, ето ръцете ми.
Но сега ще ме видиш и друг.
Ще те бия с каиш и въжета.
Ти ще стенеш до моя ботуш.

И когато очите извърнеш ти,
ще те сложа на мойто легло,
да целуна устата посърнали
и студеното потно чело...

...

Стига, дяволе. Спри. Що за глупости.
Престани, замълчи, замълчи.
Твойта болест така ли лекуваш ти?
По-добре да затвориш очи...

Да изчезнат ръцете със виното,
тази стая наляна със здрач.
Да се свърши пиянския плач.
Да се свършиш ти сам, о, завинаги.

© Александър Вутимски

AFISH.BG