Неделя, 17 Ноември 2019
„По ръба на пропастта, над възхитителната урва…”

„По ръба на пропастта, над възхитителната урва…”

Три стихотворения на Владимир Висоцки, който недовърши куплета, но продължава да пее 37 години след срещата си с Господ

ЛИРИЧЕСКА

Тук с лапи увиснали зъзне елшак
тук птица тревожно свирука.
Живееш сред лес омагьосан и как,
и как ще избягаш оттука?

И да вее череша бельо на студа,
и люляк в порой да се срине —
аз пак ще те грабна и сам отведа
в дворец, озвънен с окарини.

Твоят свят е магьосан за много лета,
а за мен и лъчите — дамгосан.
А ти мислиш, че няма по-чудни неща
от този твой лес омагьосан.

Нека дойде без росни листа утринта,
смръщен месец да спори с небето.
Все едно ще те грабна и сам отведа
и светъл трем със балкон към морето.

В кой ден от неделята, в колко часа
ти ще тръгнеш със зоркост прикрита,
на ръце да те взема и там отнеса,
дето няма да бъдеш открита?

Ще те грабна, щом кражбата в тебе пламти.
Колко сили прахосах по тебе?
И на рай във колиба пожертвай се ти,
ако някой двореца обсеби.

© Превод: Иван Теофилов

 

ТОЙ НЕ СЕ ВЪРНА ОТ БОЯ

Всичко някак е друго... А както преди
пак просторът е тих и спокоен,
и гората е същата с тези води...
Само той не се върна от боя...

Аз не знам кой бе прав - често спореше с мен
и държеше на правдата своя.
Аз разбрах, че ми липсва от онзи момент,
в който той не се върна от боя.

Неуместно мълчеше, не пееше в такт,
нещо друго все бъбреше, свое,
всяка сутрин ме будеше още по мрак,
а от вчера го няма. От боя.

И не само това, че е пусто сега:
изведнъж осъзнах — бяхме двама...
И раздухваше вятърът мойта тъга,
щом след боя разбрах, че го няма.

Пролетта се отскубна днес като от плен
и гласът ми увисна в покоя:
„Ще запалим ли, брат!“ — но е тихо край мен.
Вчера той не се върна от боя.

С нас отново са мъртвите, щом сме в беда.
Те са даже в смъртта часови...
Отразен в тоя лес като в синя вода,
небосводът притихва спокоен.

И в землянката имаше място за нас,
беше общо и времето в строя.
Всичко вече е мое, но мисля, че аз,
сякаш аз не се върнах от боя.

© Превод: Добромир Тонев

КОНЕ

По ръба на пропастта, над възхитителната урва
аз конете си с нагайка зашлевявам — и ги втурвам.
Нещо въздух не достига: гълтам облак, пия буря...
Чувствам с гибелен възторг: пропадам, падам, не сънувам!

Не препускайте така, коне, поспрете!
Забравете бича — няма жал!
Боже, колко своенравни са конете...
Ще умра неживял, песента недопял.

Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
да оцелея...

Ще загина — като пухче ураганът с длан ме смита.
И в галоп ще ме отнасят сутринта в шейната — леден.
Обуздайте, мои кончета, безумните копита,
удължете малко пътя към приюта ми последен!

Не препускайте така, коне, поспрете!
Не, не слушайте бича ми, не!
Боже, колко своенравни са конете...
И не си доживях... Да допея поне...

Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
да оцелея!

Но — успяхме: закъснение при бог не е прието.
И защо там пеят ангели със злоба в гласовете?!
Или вече се побърка от ридание звънчето,
или аз крещя да спрат, да не летят натам конете?!

Не препускайте така, коне, поспрете!
Галопирайте без крила!
Своенравни се оказаха конете...
И не си доживях, и не съм си допял...

Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
да оцелея.

© Превод: Владимир Левчев

AFISH.BG


Видео

Свързани статии (по етикет)